В началото на месец август за десети пореден път бе осъществено поклонническото пътуване (пеша) от София до Рилския манастир, наречено "Рилският чудотворец". Юбилейният, поклоннически път, тази година съвпадна с навършването на 550 години от връщането на мощите на св. Йоан Рилски в Рилската света обител.
За първи път той бе извървян през 2010г. от петдесетина християни, които въоръжени с вяра и твърда решимост преминават по пътя на мощите на св. Йоан Рилски. Те прекосяват билото на три планини – Витоша, Верила и Рила, за да достигнат до Рилската св. обител, където се покоят мощите на Рилския чудотворец. Главни инициатори и организатори на духовния поход са Софийска св. митрополия, в лицето на ставр. ик. Ангел Ангелов, предстоятел на столичния храм „Света София” и духовен надзорник на Софийска митрополия, и Богословския факултет на СУ "Св. Климент Охридски", представен от доц. д-р Павел Павлов, със съдействието на ОП „Туризъм” към Столична община.
Поклонническият път „Рилският Чудотворец“ – едно съпреживяване на завръщането на мощите на Рилския светител, започва по традиция на 1 август от старинния столичен храм „Св. София“ с отслужването на св. Литургия.
Шестдневният маршрут преминаващ през трите красиви български планини е близо 100 км. Участниците в похода го извървяват пеша като нощуват на палаткови лагери и хижи в района на различни места, преди да достигнат до Рилската света обител, където и завършва поклонническото пътуван с отслужването на празничната св. Литургия за Преображение Господне.
Дни след завръщането си в София, участниците в поклонението продължават разпалено да говорят за преживяното. Не мога да не се възхитя на дръзновението и куража, с които тръгват пешком към Рилската пустиня, за да се поклонят пред онзи, който повече от десет века закриля и благославя българския народ.
Разговарям архимандрит Василий, протосингел на Софийска митрополия и духовен водач тази година на Поклонническия път за трудностите, планинския преход и впечатленията му по време на пътя.
Вие за втора поредна година участвате в поклонническия път "Рилският чудотворец". Какви са Вашите впечатления?
Поклонническият път "Рилският чудотворец" от София до Рилски манастир не е само един преход, който човек да извърви… този път се превръща в жива, движещата се църква. Всеки, който е проявил желание за подвиг да извърви пътя до св. Йоан Рилски в дните от 1 – 6 август на първо място е тръгнал с вяра. И това проличава в самото поведение на хората по време на прехода.
Много силно впечатление прави на новостъпващите в похода постоянното пеене на тропара на св. Йоан Рилски. Постоянното упование и надежда на Бога да преодолеем трудностите на пътя и чрез молитвеното застъпничество на св. Йоан Рилски да стигнем до определената за деня цел. През цялото време вървим с молитва. Сутрин, след като приберем багажите и палатките в организирания бус, се събираме и започваме да четем Акатист на св. Йоан Рилски. Най-впечатляващо и най-силно е запяването на тропара на св. Йоан от цялото множество, от най-малките до най-големите. Тази година най-малкият участник бе на една година, а неговото братче бе на две години и половина и то пееше тропара през цялото време и го пееше с такава радост и ентусиазъм с неговото детско гласче! Прекрасно е да видиш хора, които за първи път се включват в похода и още на втория ден, пеят заедно с всички думите на църковно-славянски език и припяват стиховете на Акатиста.
По време на целия път, от сутрин до вечер се пеят и четат молитви и това превръща похода в жива църква, която се движи през планините. По време на почивките четем избрана статия от Акатиста, а вечер пеем Молебния канон на св. Богородица, тъй като богослужебно се полага той да се изпълнява по време на Богородичния пост. Всички участват, особено в св. Литургия. Повечето от поклонниците са хора просветени, хора които ходят редовно на богослужение. Те не само слушат изпълнение на песнопенията, но те съучастват в литургията с пеене и с различни послушания. Повечето от тях са част от различни енории и по благословение на енорийския си свещеник участват активно в енорийския живот като иподякони, клисари и др. Те са съпричастни с енорията и живеят духовно, и това показва множеството причастници, които има по време на пътя.
Игуменът на Рилски манастир – еп. Евлогий споделя, че това единствения път през годината, в който по време на богослужение в Рилски манастир се причестяват толкова много християни. Този труден физически преход е облечен в духовност. Наистина хората които го започват, тръгват да се подвизават. Да изкачат и респективно да се спуснат по трите планини Витоша, Верила и Рила и да стигнат до Рилски манастир само по себе си е един подвиг за всеки един…. Съвременните технологии и машини позволяват спокойно да стигнем пред вратите на манастира, качвайки се на автобус или автомобил…но тези дни са благодатни, тъй като Бог дава сили и чрез телесния подвиг се създават духовни връзки, който помагат за духовно осъзнаване и възрастване. Това са връзки между миряни и духовници, между самите миряни, които живеят в различни краища на страната и упражняват различни професии, те действително стават братя и сестри и се утвърждават като такива. Показател за това е спирането на биваците, когато е необходимо да се разтовари багажа, да се опънат палатките и да се приберат след това и се натоварят обратно…Вижда се още в първите дни как те се събират, разговарят и започват съвсем естествено да си помагат в битово отношение. Целият мир, който се създава на взаимопомощ, на братско разбирателство е показател затова, че хората са вярващи и осъзнават, че ставаме едно с Христа, с Бога. Много ясно личи, че всеки, който е предприел това пътуване е тръгнал с вяра.
Много впечатляващо тази година бе случаят с Димитър Ламбов – един човек на 70 години, който живее в Австрия. Той носеше своя дървен масивен кръст /широк 0,90 м., висок 1,30 м./ по време на целия път от София до Рилски манастир, през тесните пътеки на изкачване и слизане, той го слагаше на рамо, както Христос носеше своя и извървяваше своя път.
Колко поклонници и от какви места се включиха тази година в Поклонническия път?
Близо 250 човека участваха. Не навсякъде сме били толкова, тъй като самият терен не позволява на някои участъци да вървят всички, тъй като идват и страдащи от различни болести хора. Но 200 човека постоянно присъстваха.
Тази година за първи път се включиха 30 човека от братството на Варненския храм „Св. Архангел Михаил“. През миналата година по време на нашето пристигане в манастира те бяха там по своя програма в обителта и се въодушевиха да се включат за следващия път. Така, заедно с нас, тази година те тръгнаха по пътя на мощите на св. Йоан Рилски от с. Белчин.
Кое Ви се струва най-трудно и впечатляващо в този път?
Особено е тежък терена на качване и спускане от Рила към Рилски манастир, дори и за млади хора. Най-великолепното нещо в привършването на планинския преход е пристигането в Рилския манастир. Това става след като се изчете Акатиста край гроба на Дж. Баучер и цялото множество влиза в обителта. Това встъпване в двора на светата обител е нещо уникално като преживяване. Там ни очакват още поклонници, някои от които са били част от групата през дните, а други са дошли направо да се влеят в нея. Много силно емоционално и духовно ободряващо е изпълнението точно в този момент на тропара на св. Йоан, който пеем докато влезе и последния човек в храма. За пример ще дам, че тази година се наложи да го изпълним повече от 30 пъти. Веднага след като се съберем, всички падаме на колене и четем молитвата към Рилския Чудотворец пред неговите св. мощи. Това изживяване е много трудно описуемо като духовна емоция, която преживява всеки от присъстващите. За мен като духовник бе сърцераздирателно и с голямо умиление застанах да прочета молитвата пред мощехранителницата му, с която молитва просим да се съхрани целия български народ, да се запази Православната църква, да бъде застъпник за всеки един, който е застанал пред него с прошение и молитва.
Трудно ли е за един невярващ, по-точно съмняващ се човек, да се включи в едно такова пътуване на вярата?
Много интересно бе тази година….Невярващи хора няма, има непросветени хора, които до този момент не са се замисляли за мирознанието и не са открили пътя през планината, по време на който чрез молитва и упование да достигнат до светостта, до Бога. Един пример. Тази година имахме обедна почивка на Черни връх. Докато стояхме там, при мен дойдоха няколко младежи /18-19 годишни/, с интерес пристъпиха и попитаха какво празнуваме или какъв е поводът на това многолюдно събиране на върха. Поговорихме с тях за поставената вече 10- годишна традиция на Поклонническия път, затова че това не е само планински преход, но и пътуване на вярата, в което ние намираме и себепознание и изразяване на почитта си към св. Йоан Рилски. Впечатлени от многобройността на групата и присъствието в нея на хора с различни възрасти, те пожелаха да продължат с нас до следващата ни спирка. Присъстваха на Акатиста, който прочитаме при всяка спирка и преди да се разделим дойдоха да благодарят, затова че са станали съпричастни към нашия поход. Силно заинтригувани те пожелаха да се включат през идната година.
Трябва да отбележим, че в чест на 10- годишнината, вече има сайт на „Рилският Чудотворец“, в който ще се качват информация за отминали години, но и актуална информация за предстоящото пътуване. Всеки, който има желание може да сподели в него своя пътепис, фотографии и отправи запитване за вълнуващи го въпроси.
Друг случай бе срещата ми с едно момче, непосредствено след Черни връх. То почиваше на мястото където един от поддръжниците на похода – бай Боре, покойник вече, е чакал да посрещне групата и ги въведе в с. Ярлово. То /момчето/ се оказа любител планинар, което излиза на свои преходи в планината. Аз го приканих да продължи с нас до края на деня, като му разясних че ние четем молитви, пеем акатисти, беседваме на духовни теми и така ни преминава пътя в планината. Младежът с вяра прие поканата и се отправи към София след последното вечерно богослужение. Преди да отпътува, силно развълнуван, той дойде при мен да благодари и каза, че не може да опише духовното въодушевление и въздигане, което е получил по време на похода. Впечатлил се от молебена, от смисъла на молитвите, и изобщо от единомислието и братолюбието, което битува във времето на похода между толкова различни хора.
Този планински поклоннически поход предимно за млади християни ли е?
Това е интересен въпрос. Сам по себе си походът за своята десет годишна история показва, че няма възрастови изисквания. Има много малки деца, носени от своите родители, има и 70-80 годишни поклонници. Има семейства, които са формирани точно след завършването на един такъв път и с чувство на благодарност идват следващите години, някои и със своите деца…Походът предполага да се срещнат сродни, вярващи души. В глобалния свят, който живеем мнозина не могат да говорят открито за вярата си и за сакралните си преживявания. Тук те намират разбиране за своите съкровени разбирания и могат да се доверят, защото виждат сродни души и се засилва чувството, че не сами. Тук се събрат сродни души и в името на Бога и св. Йоан Рилски. Защото с вяра човек е тръгнал и с вяра преминава пътя като Бог открива сърцата един за друг и ги събира.
За Вас като духовник какво беше най-впечатляващото, най- значимо и запомнящо се от Поклонническия път?
Много интересно е, че в този поход няма различия между хората, в нивата на обществено значимо служение и в това каква дейност упражнява в живота. Всички ядът от един казан боб, от едната щайга хляб, всички пият от единия извор, всички спят на палатки на едната поляна и вървят на по единия път. Това събиране на множество различни хора е Божие благословение и Божия благодат. Тези, които заемат обществено значими постове могат да се огледат и видят своето място в духовността, да си направят равносметка как живеят в ежедневието и да променят в добра насока своето поведение. Други, които не упражняват обществено значима дейност могат да преосмислят своята работа, да си направят преоценка и да видят какво могат да променят в живота си. Всичко това се прави с надежда в Бога и с това да бъдат част от Църквата. Това проличава ясно, вижда се как Господ отваря сърцата. Вече видях как по време на похода различни терзания намират своето разрешение. Някои споделят свои проблеми, а други са готови да им помогнат. Приятелството започнало по време на похода, преминава в градската среда и в живота. Походът е не само път, той изобличава егоцентризма в личността на човека, осъжда и изхвърля себелюбието. Това го казвам много отговорно, от опита ми вече. Миналата година имаше недоволни от различни неща хора, някои все им пречеше, нещо все не им беше по вкуса. Тази година те бяха отново с нас, но нямаха тези проблеми. Това само по себе си означава че те са поели по пътя на духовното усъвършенстване като са преосмислили своето поведение.
Според Вас има ли нещо, което още би могло да се направи за организирането на този Поклоннически път ?
За десет години, походът се е усъвършенствал. Логистиката е прекрасна. Има всичко и е навременно. Походът е събитие за жителите на селата през които минава. Те чакат с нетърпение и за всички е една голяма радост. Не мога да забравя посрещането в с. Ярлово, когато всички са излезли пред къщите си и чакат да посрещнат литийното шествие, което пее тропара на св. Йоан Рилски. Те се покланят на иконата, на хоругвата на кръста, който носим винаги отпред, хвърлят цветя, кръстят се, целуват ги… В село Клисура, където тази година отслужихме и литургия в храма – бяха също много затрогващи. Както всяка година изобилно ни нахраниха с постна храна, бяха ни подготвили и храна за из път. Приготвеният от събрани месни билки чай в казаните за корбан е изключително ароматен и навременен за групата. Все пак спим на земята и не винаги времето е хубаво.
Като духовник, какъв извод можете да си направите след едно такова пътуване? След всички срещи, разговори, беседи, трудности, впечатления?
Лично за себе си се вдъхновявам още по-ревностно, по-изрядно да служа на Бога и на народа. Тава е повереният ни народ. Той има нужда от обгрижване. Преживените сублимни моменти в споделяне на подвига, в споделянето на радостта от вярата, виждайки послушанието на хората към духовника и тяхната любов към свещенослужителя и доверието, че духовникът ще ги преведе през изпитанията към спасението това ангажира, това задължава всеки свещенослужител. Много е въодушевяващо да се види една такава жива църква, която преминава през планината и смело върви към своята цел, приемайки предизвикателствата на времето и природата. Тази година в похода непрекъснато участваха пет духовника, които непрекъснато общуваха с вярващите, изповядваха, съветваха, наставляваха по пътя за Рилската обител.
Какво би казал на свещеници, които се колебаят да тръгнат на този поход, как би ги мотивирал?
Бих казал: да дадем малко от себе си, за да получим повече от Бога и от св. Йоан Рилски! Както усърдно се молим при нужда на светиите, така да положим усилия да почетем тяхната святост…Аз през цялото време се стремях да бъда пример за участниците като ги стимулирах да не се отчайват при несгодите… Аз самият имах проблеми с нозете, излязоха ми пришки, които станаха рани още в началото на пътя. Служейки литургия в Клисура и гледайки в олтара прекрасно изработеното от самоковски майстор Христовото Разпятие, разсъдих за спасителните страдания на Христос, за неговите рани на които е увиснал и за кръвта, която проля за нас, особено в св. Евхаристия и това ми даде духовни сили. За момент се бях отказал да продължа пътя пеша, но тези размисли за Христовата жертва ме одухотвориха и стимулираха да продължа напред. Богочовекът пострада заради нас, а ние се разколебаваме при малките неудобства и при липсата на суетни удоволствия. Затова при подобни моменти трябва да се доверим на Бога и да го помолим да ни даде сили да продължим. Интересен факт е, че до края на пътуването аз не чувствах болка и нямах проблеми с нозете си.
Как бихте вдъхновил християни да участват в следващо пътуване на вярата?
Походът сам по себе си вдъхновява. Но на тези, които все още не са разбрали или се колебаят бих казал: Елате да извървим заедно пътя през планината, да почувствате благодатта на вярата и да отдадем почит на всебългарският закрилник и покровител – св. Йоан Рилски Чудотворец. За малкото, което ще дадем от себе си, Бог ще даде преизобилно от своето милосърдие и човеколюбие.
Интервюто взе: Весела Игнатова
Views: 14
