Продължете към съдържанието

Мисията на свещеника

20211201 120945

Ставрофорен иконом Милко Попвасилев Топузлиев е дългогодишен енорийски свещеник в храм „Св. Кирик и Юлита“, гр. Банкя. Тази година на 28 октомври се навършиха 80 години от неговото рождение и 43 години от неговото свещеническо служение.

Отец Милко произлиза от стар свещенически род от Родопите. За повече от век фамилия Топузлиеви е дала три поколения духовници на Българската православна църква. Баща му, отец Василий, се помни като един от най-заслужилите и дълголетно обгрижвали православното паство свещеници в град Кърджали. Поставил е основите на съвременното служение в днешния манастир и духовен център „Успение на Пресвета Богородица“ в квартал „Гледка“. В семейството на отец Милко има четирима братя и една сестра. Най-голям сред тях е блажено починалият Видински митрополит Дометиан. По-малкия му брат, Благой, също е свещеник, а брат му Делчо е художник.

Отец Милко е завършил средно образование в Софийската духовна семинария „Св. Йоан Рилски“ през 1960 г., а придобива висше в Духовната академия „Св. Климент Охридски“ през 1966 г. Приема дяконско и свещеническо ръкоположение през месец септември на 1978 г. и оттогава служи ревностно в Българската църква, за което е награждаван с офикиите „протойерей“ (1978 г.), „иконом“ (1993 г.) и „ставрофорен иконом“ (1998 г.).

В края на 90-те години Светият Синод на БПЦ постановява отец Милко Топузлиев да бъде изпратен в Цариград, за да обгрижва българската общност там. Енорията има общо три храма, между които и Желязната църква „Св. Стефан“, в която се служи на големи празници. След завръщането си в България през 2008 г. отец Милко продължава да обгрижва, заедно със своя син, иконом Василий Топузлиев, енорията на гр. Банкя.

За родното място

Моето родно място е с. Гледка, сега – квартал на Кърджали. Роден съм в свещеническо семейство. Баща ми – отец Василий, беше нещо като Апостол на Родопите. В целия Кърджалийски окръг бяха само трима свещеници. Цялото население уважаваше и обичаше баща ми – и българите, и турците, и ходжите. От юношеска възраст той е работил в строителството със своя баща и тъй като имали много обекти в Турция, успял да научи и писмено, и говоримо турски език.

Спомням си петъчния ден в Кърджали, когато имаше пазар. В нашия двор идваха всички ходжи от околните села и си връзваха магаретата, за да отидат на пазара. Като се връщаха, баща ми ги посрещаше и на чист турски език спореха за вярата, затова коя е по-права и истинска – православната или мюсюлманската.

За образованието и работата

От осемгодишен съм в св. олтар, подавах кадилницата на татко, така съм израснал в църквата, не само като институция, но и като сграда. Подобно на най-големия ми брат, и аз реших да отида в Софийската семинария, която тогава беше на гара Черепиш. Родителите ми ме пратиха сам да се оправям. Тринайсетгодишен, натоварен с дървен куфар, отидох на влака (на влак тогава се качвах за първи път) и се наложи да се прехвърлям на различни композиции, докато стигна до гара Черепиш и се явя на приемен изпит. Приеха ме, завърших с отличие и след двете години в казарма се записах да следвам Духовната академия.

Епископ Стефан, като викарен епископ на Пловдивския митрополит Кирил, казваше на татко: „Отец Василий, това дете, като завърши богословие, ще го взема при мен на работа“. Така и стана. Като завърших, се ожених и заедно с моята съпруга отидохме във Великотърновска епархия, той вече беше станал там митрополит. Няколко години работех като счетоводител, а после и като секретар.

Моят брат Дометиан след няколко специализации беше назначен за софийски протосингел и ме покани да отида при него в София. Направих постъпки и приех духовен сан. Като свещеник бях назначен в храм „Св. Кирик и Юлита“ в Банкя и вече 44 години служа тук. Служа повече години от всеки друг преди мен. Когато дойдох, имаше малко неприятни случки. Нямах жителство, тогава през 1978 г. това беше проблем. Местните управляващи са си мислели, че като починат старите свещеници, повече няма да допуснат млади духовници. Изведнъж идвам аз – млад, религиозно образован, приемлив във всяко отношение, но… духовник. Когато подадох молба за жилище, чух, че от общината коментирали не само да не ми дадат такова, но и въобще да не ме допускат в Банкя. Те са видели в мое лице опасен за своята идеология човек.

За по-малкия брат – свещеник Благой Топузлиев

Същото се беше случило с по-малкия ми брат Благой в Кърджали. Той започва свещеническото си служение в храм „Св. Георги“ в Кърджали още като студент в Духовната академия в София. По времето на социализма в България „другарите“ си мислеха, че след смъртта на старите свещеници няма да има други и постепенно църковният живот ще замре.

Но се случи така, че там се появи един красив младеж, умен, с богато слово, който за кратко време успя да привлече младежта на Кърджали в църквата. Там имаше филиал на Учителския институт в Пловдив и млади хора започнаха да пълнят църквата, за да го слушат. „Другарите“ започнаха да търсят начини да го отстранят от града. Намериха се „доброжелатели“, които го наклеветиха, че бил говорел против властта и я бил осмивал с вицове. Осъдиха го на пет години политически затвор в Стара Загора, като му дадоха допълнително още една година, защото се бил подигравал на старшините. Шест години изкара горкият в затвора и през няколко дни – в ареста, за непослушание. Знам, че на брат ми много пъти са му предлагали да го освободят, ако си хвърли расото и напусне църквата. Но той твърдо е отхвърлил този пазарлък. Излежа си докрай присъдата. През март 1989 г. той бе принуден да напусне заедно със семейството си страната, като политически дисидент. За няколко месеца беше в бежански лагер в Австрия и стана съучредител, заедно с Илия Минев, на първото дружество за правата на човека. После замина за Америка в българската православна църковна община в Ню Йорк и служи в митрополитската катедрала „Св. св. Кирил и Методий“. От глада в затвора беше прихванал някаква форма на туберкулоза, която в края на краищата рецидивира и той почина от нея в Ню Йорк. Беше един мъченик на вярата!

За презвитерата

И съпругата ми в първите години имаше неприятности с властта. Тя беше учителка, с висше образование. Когато бяхме във Велико Търново, аз още бях цивилен, служител на митрополията, тя беше назначена като екскурзовод в историческия музей в града. Но някой се възмутил как жената на секретаря на владиката можело да развежда посетителите и да води религиозна пропаганда. Уволниха я и я пратиха в началното училище на едно село, на 40 км от града. Тогава бяхме с малки деца и ни беше много трудно. Когато се преместихме в Банкя, по молба на патриарха – дядо Максим, я назначиха в гимназията. Но някой пак подшушнал – как можело на попа жена му да учи децата… Покрай мен и съпругата ми изтърпя много неща.  

За служението в Истанбул

Станах свещеник през 1978 г. в Банкя. След двадесет години енорийска работа ме поканиха да обгрижвам българската общност в Цариград. То този момент аз не бях ходил в Истанбул и ми беше мечта да отида там. Назначиха ме през 1998 г. и продължих до 2004 г. Бях много добре посрещнат от българите, които в този момент бяха 600 – 700 души, а в миналите години са били ок. 20 хиляди. Когато се запознах с тях, веднага ми направи впечатление колко силно духовно сплотени са около църквата. Всеки, който имаше възможност, идваше на неделните и празничните богослужения в храма. Имаше смесен църковен хор на доста добро ниво. Аз обучих моята попадия за клиросен певец и тя пееше на утринните служби. Малко по-късно стана учителка на деца в неделното училище, като им преподаваше и български език. С годините за младежите нямаше вече възможност за кого да се оженят и омъжат в общността, защото всички бяха почти роднини. Започнаха да правят семейства с арменки, гъркини. Накрая родителите решиха да пращат децата си в Европа, за да учат, и повечето не се завърнаха, уреждайки си живота там. Сега са останали ок. стотина души, и то преди всичко възрастни хора… Аз имам много добри спомени от Цариград.

За Вселенския патриарх

Тогавашното църковно настоятелство не поддържаше много контакти с Вселенската патриаршия. Нямаха нужда от помощта на Патриаршията. Аз лично съм ходел на богослужение и тържества с патриарха. Той се държеше добре, уважаваше ме. Имаше един архонт, г-н Димитър Атанасов, който беше член на нашето настоятелство. Той също допринасяше за нормалните отношения между българската общност и Вселенската патриаршия. С известна тъга се разделихме с Цариград, тъй като всички ни обичаха и очакваха до сетния си час да останем там.

Наложи се да се приберем в България, по молба на отец Василий, моя син. Той ни призова да го направим, тъй като работа в енорията на Банкя се беше увеличила, особено след политическите промени. Все повече млади семейства започваха да се черкуват, храмът се беше обновил, с него – и енорията, която имаше все по-големи нужди. Завърнахме се и равносметката е, че вече 44 години служа в Банкя, с изключение на шестте години в Истанбул. Желая на моите млади събратя да ме надминат по години служение!

Променя ли се мисията на свещеника? Какви качества трябва да има той, за да бъде добър духовник?

Мисията на свещеника е винаги една и е ясна – да поддържа духа и вярата на своите енориаши. Не само с думи, но и с живота си да бъде образец. Сега, особено в последните, трудни години на пандемия, които преживяват не само българите, но и хората по целия свят, ролята на свещеника се удвои. Има нужда той да бъде крепител на само духовно, но и физически. Трябва да се опитваме да внушаваме на хората да не изпитват този неистов страх от болести и смърт. Да внушаваме, че през каквито и изпитания да се наложи да премине човек, важното е той да приема нещата с вяра, с упование в Божията помощ и с надежда, че каквото и да се случи, дори и да си отидем от този свят, да си отидем подготвени за отвъд. Затова нашата роля сега се удвои, защото трябва да внушаваме безстрашие през човешките несгоди и болести, да успокояваме хората по-лесно да преживяват всичко, което може да се случи.

Тази пандемия с все по-нови щамове е голямо изпитание за обществото. Дали вирусът е изкуствено създаден или е нещо естествено, това не знам, но той е бич, който трябва да се преживее, защото може и да бъде шанс за спасение. Ние, като духовници, трябва неуморно да внушаваме на хората да посрещат с вяра и упование всички несгоди, които им се случват покрай тези болести, и че приемайки ги безропотно, ще им се простят много грехове.

Нашият Господ Иисус Христос ни наставлява: „Идете и научете всички народи…“. Той призова да се отиде сред хората, а не да се чака в храмовете. Как бихте окуражили своите по-млади събратя да излязат и да проповядват Христовото учение?

Мисля, че по-младите духовници, особено тези, които са в София, са добре подготвени, инициативни, трудолюбиви. Познавам много такива и съм обнадежден за бъдещето. Знам какво беше в провинцията и колко недотам подготвени свещеници все още там има. Но сега, слава Богу, и материалната база е по-добра, и има повече желаещи за свещенство. Когато един свещеник е с добро възнаграждение, той няма да мисли за странични занимания. Във Видинска епархия например нямаше заплати за свещениците и те станаха зеленчукопроизводители и животновъди, за да се издържат. Така се породи недостиг на духовници и се налагаше един свещеник да обгрижва двадесет села.

Необходимо ли е според Вас свещеникът да има семинарско и висше богословско образование?

Дано не ми се обидят богословите без семинарско образование, защото има разлика. На един богослов, който е учил гимназия или техникум и следва богословие, след това му е трудно да влезе в църковния дух. Няма я „маята“ на семинарията, която изгражда постепенно духовника и го прави по-устойчив. Трудно му е да се справи с клира и не може да бъде като семинаристите, които пет години постепенно научават и затвърждават песнопенията. Ние бяхме в семинарията мъжки пансион, със строг режим, с казармена дисциплина и отговорност. И досега, по навик, като стана от леглото, го оправям. Когато трябва да бъда някъде, се стремя да бъда по-рано на мястото, за да не закъснея и да не създавам аз трудности на другите хора. Духът на семинарското обучение, взаимоотношенията, които са там, те те изграждат като човек и като личност. И досега си спомням за мои съученици и събития от семинарията. Друго е, когато живееш в едно братско общение пет години. Много е важно да има в Академията (сега Богословски факултет) достатъчно стабилна музикална подготовка за богослуженията, защото не са достатъчни само проповеди в храма, необходимо е и добро изпълнение на клиросното пеене.

Отец Милко, Вие сте духовник с богат опит, бихте ли споделили някоя случка от Вашия живот, която много Ви е развълнувала или Ви е впечатлила?

Един свещеник винаги има неща, за които често си спомня. Попадал съм в какви ли не ситуации и съм преживявал дълбоко случващото се. В Банкя почти няма дом, в който да не съм влизал по различни поводи. Виждал съм различни обстановки, в които живеят хората. Когато изляза от дом, който е в пълна мизерия, дълго време след това преживявам видяното. Забелязвам напоследък, че все повече хора идват в храма за молитви против уроки и магии. Мнозина си внушават за въздействие върху тях от страна на роднини и близки. Няма любов и разбирателство. Тежко преживявам и когато семейства се мразят заради делба на наследствени имоти. Не мога още да свикна с това как братя и сестри, братовчеди отиват на съд за един декар нива. Не мога да приема тази материална страст и зависимост у хората. Това много ме натъжава.

А какво Ви вдъхновява?

Вдъхновява ме, когото видя млади семейства в храма да водят децата си. Когато повдигат дечицата, за да целунат иконата, направо ми се разтапя сърцето.

Много хора искат да си кръстят децата. Виждаш, че го правят само за да си мине по реда това събитие. Няма духовно преживяване на момента, на тайнството. Мъчи ме тази духовна нищета, духовна бедност у нашия народ. Всичко се прави по традиция, без да се влага смисъл. Свещениците трябва да просвещават хората във вярата и тя да не бъде формална. Когато правят курбани, някои се престарават до такива подробности, а дори не се опитват да намерят смисъла на оброка. Притесняват се повече да не им се случи нещо, ако прекратят изпълнението, а не търсят Бога, пред Когото са го направили, и не се стремят да изпълнят Неговите заповеди. Да се надяваме, че постепенно ще се почувства духовната нужда у хората и ще пожелаят повече да четат и да узнаят истините на вярата. 

Има ли момент, в който сте почувствали особена Божия благодат върху себе си като свещеник?

Аз така приемам нещата, че имам всяко нещо за нормално. Приемам ги от богословска гледна точка и със сърцето си. Мен не може да ме учуди нещо дотолкова, че да си помисля как така се е случило. За всичко си имам обяснение и ме радва, че светогледът ми е такъв – да приемам нещата, които Бог ми прати, и да не ги преживявам емоционално. Може би като поостарях, забелязвам по-различно Божията намеса. Случва се нещо конкретно и си мисля, че това е съвпадение на толкова неща, и по време, и по място, че само Бог може така да ги нареди. Винаги съм спокоен, не се дразня… Досега, за 44 години, не съм се скарал с нито един енориаш, с никого не съм се карал. Имам свое мнение, но не го натрапвам, гледам да се съглася, за да няма раздори и караници. Това не е най-доброто за един свещеник, но не мога да бичувам и да съдя. „Не съдете“ – е казал нашият Господ Иисус Христос и това се опитвам да спазвам вече 80 години. 

Малко или много са 80 години човешки живот?

Чак ми е неудобно да кажа, че съм на 80 години. Това са много години. Както се казва в Псалтира, 89-ти псалм, 10-ти стих: „Дните на нашия живот са седемдесет години, а при по-голяма сила, осемдесет години; а най-доброто време от тях е труд и болест…“. Изпълнен съм с благодарност към Бога и винаги отправям в молитвата си към Него молба за безболезнена смърт. Виждам колко е трудно, когато човек страда и утежнява близките си, и се моля Бог да ми дава сили, докато съм необходим, да послужа. Надявам се, че Бог ще ни приеме, преди да сме отпаднали съвсем (физически) и да сме се превърнали в мъчение за близките си.

Вие служите св. Литургия. Какво е богослужението за Вас?

Сега вече избирам да служа преди всичко в празнични, но делнични дни от седмицата. Винаги когато ще служа, се моля да имам сили и глас, за да мога да го направя. Това да отпадне гласът, е една от честите несгоди за човека на 80 години.

Веднъж през 1957 г., когато Светият Синод начело с патриарха бяха дошли в семинарията, патриарх Кирил влезе в нашия клас в час по източноцърковно пение. В края на часа патриархът попита учителя ни дали някой може да изпее една „Слава“. Тогава г-н Тодор Ценков, той ни беше преподавател, ме посочи. Понеже съм все пак родопчанин, имам по различен макам за източноцърковно пеене. След изпълнението ми дядо Кирил само каза: „Това е!“, и явно ме беше разпознал, защото ме попита за баща ми, отец Василий. Това е един от ярките моменти в семинарския живот – аз да пея пред целия Св. Синод… Винаги ми е било важно дали ще имам добър глас за богослуженията – нали в храма се пее пред Бога.

Знам, че Вие бяхте много близки с Вашия брат, митрополит Дометиан. Какъв беше той за Вас?

… Той беше много добронамерен човек, винаги се стараеше да не обиди никого, да е в хубави отношения с всички, прощаваше… За един митрополит не е добре да бъде толкова добър. Той трябва да бичува слабости, особено на свещеници, защото те са пример за миряните. Беше истински добър… Богослуженията му бяха много хубави, докато не се разболя. Мъчеше го това, че не може да възнагради свещениците със заплата. Изключително много го измъчваше. В селата имаше слаб енорийски живот, трудно се продаваше дори едно кило свещи за годината. За своето служение той беше подготвен във всяко отношение. Имаше много богословски специализации и будна мисъл, а в проповедите беше ненадминат.

В нашето родно село нямаше нито един човек с висше образование. А ние и петте деца сме висшисти, това говори и какво различно семейство сме били от обкръжението. Баща ми беше много любознателен, макар той да е завършил само свещеническото училище „Св. Врач“ до Асеновград, и то в по-зряла възраст. Той беше природно интелигентен. Учудвах се на неговите проповеди, той винаги се готвеше, независимо от това, че богомолците му бяха обикновени, селски хора. И аз по неговия пример – не мисля как ще изпълня службата, за нея съм сигурен и подготвен, а мисля какво да кажа в проповедта. Евангелията са едни и същи и всеки път се опитвам да представя поучението от различен ъгъл.

Знам, че Вие имате дълъг семеен живот. Кое е най-важно, за да се запази едно добро семейство?

Най-важен е компромисът. Ние вече 58 години сме заедно с моята презвитера. Всеки, разбира се, има своите особености, но всеки трябва да положи и усилия.

Важно ли е свещеника да има съпруга, която да го подкрепя?

Това е много важно нещо в живота на свещеника, за да може той да е по-свободен в своите свещенически дела. Не трябва да има проблеми вкъщи, това му отвлича вниманието. Когато си сигурен за обстановката вкъщи, когато има мир и разбирателство в семейството, си по полезен и за служението.

Вашият син прие свещеническото служение. Как приемате това?

Аз много се радвам. Искрено се радвам, но не му го подсказвам. Виждам колко е старателен и в богослужението, и в проповедта, и в енорийската си работа. Малко се изненадах, когато ми каза, че иска да учи в Духовната академия. Но той има семейно църковно възпитание. Бяхме студенти с жена ми, когато той се роди и живя първите седем години при родителите ми. Дядо му – отец Василий, винаги го е водил на църква, особено на вечерня. От малък той е заставал на клира и е пеел по свой си начин. По някое време се обръщал: „Дядо, аз свърших. Хайде да си ходим!“. Аз не смеех да му натрапвам мисълта да стане свещеник, и много се зарадвах, когато той, докато беше в казармата, сам реши да кандидатства в Духовната академия. Получи се така, че синът ми се оказа последният, ръкоположен в свещенически чин по времето на комунизма.

Какво си пожелавате?

Безболезнена и мирна кончина и добър отговор на Страшния Божи съд.

Амин! Много благодаря за това интервю!

Интервюто взе Весела Игнатова

Статията е публикувана в списание „Епархийски глас“, бр. 3/2021, с. 9–14.

Visits: 5

Skip to content