Разговор със ставрофорен иконом Тома Шопов
Ставрофорен иконом Тома Василев Шопов е роден на 7 октомври 1943 г. в София. След основното си образование продължава обучението си в Софийската духовна семинария “Св. Йоан Рилски“, която по това време се намира на гара Черепиш, и завършва шестгодишния ѝ курс през 1958 г. Продължава образованието си в Духовната академия „Св. Климент Охридски“, която завършва през 1971 г. На следващата (1972 г.) е ръкоположен за дякон, а няколко дни по-късно за свещеник от Левкийски епископ Партений, тогава викарий на Софийския митрополит. Отличен е през 1984 г. с офикията „протойерей“, а през 1993 г. за иконом от Крупнишкия еп. Натанаил, тогава викарий на Софийския митрополит. През 2003 г. е награден от Българския патриарх Максим с титлата „ставрофорен иконом“. От януари 1972 г. е назначен за енорийски свещеник в столичния храм „Св. Георги“ (на Петте кьошета), а от от 1986 г. досега е предстоятел на храма.
Цялото столично духовенство го познава, особено това, което е поело свещеническото служение преди 2000 година. Той е от онези свещеници, които наричаме „стара школа“.
Разпознават го не само енориаршите, но не го забравят и онези, които по един или друг повод са общували с него. Усмихнат и приветлив той е отзивчив към отправени молби. След разговор с него винаги остава чувството на ведрост и надежда. Никога няма да чуеш от него схоластично наставление, а ясно слово, което може веднага да разбереш и да приемеш. Ако отново го потърсиш, ще те изненада с това, че веднага ще си спомни за какво си го бил потърсил при предишната ви среща.
Поради външната му непринуденост и добронамереност може да се подведеш, че той е либерален в църковните изисквания, но той никога не прави компромис с вярата и църковната традиция, която добре познава. След 50 години свещеническо служение в храм „Св. Георги“, от които близо 40 години е предстоятел на централния столичен храм, домът Господен е станал като негов дом, за който продължава да се грижи, въпреки напредването на възрастта.
Намирам го в храма, където с охота ме приема и се съгласява да поговорим, но предупреждава, че е прям и откровен и няма нищо против да смекча отговорите му, ако ми се струват твърде неподходящи.
Вие сте кръстен Тома. Има ли повод да се именувате така и мислите ли, че името предопределя поведението на човека?
Кръстен съм на дядо ми Тома, който е бил голям революционер, бунтар. Може би по генетична наследственост аз цял живот съм бил непримирим към несправедливостите, и в Семинарията, и в Богословския факултет, и като свещеник.
За обучението в Русия
Като завърших Академията ме изпратиха за една година на специализация в Русия, в Московската духовна академия. Аз вече знаех, че наши млади духовници са били подложени на унизително отношение от страна на руснаците и се бях подготвил да не бъда финансово зависим от тях. Освен това академичната атмосфера там беше по-различна. В България може архиереи и свещеници да живеем братски, във взаимно уважение, в любов помежду си. Там, в Русия, йерархията се спазва много строго. Те се опитваха да покажат превъзходство, тъй като ние отиваме при тях да се учим. Някак не успяваха да проумеят, че аз съм свещеник, а те ме третираха като студент. Но не позволих никому да отнема от авторитета на българския свещеник. Бях се подготвил предварително с пари и нямах нужда да ползвам материални блага от учебното заведение. Там, всеки който често служи, получава средства, с които може да се издържа.
Въпреки това в Русия придобих голяма практика като свещеник. Наистина е голяма школа, която набляга на богослужебната подготовка и на правилата, които впоследствие се оказват много важни за духовника.
За мен трудността идваше от това, че бях далече от съпругата и детето си; една година за младо семейство е дълъг период. Въпреки настояванията на дядо Игнатий (сега Плевенски митрополит), с когото заедно учихме и много се разбирахме, не можех повече да остана и се върнах България.
Вие вече 50 години сте свещеник. Как избрахте свещеническото служение?
Като малък, още младенец, съм боледувал много тежко. Тогава, след бомбардировките в София, живеехме временно в Ихтиман. Там имало лекар, който казал на майка ми, че няма лек, с който да ме излекува и спаси. Тя отишла в ихтиманската църква „Успение Богородично“ (много интересен храм) и дала обет пред Божията Майка, че ако ме запази, ще ме посвети на Бога, цял живот да служа. В много кризисно състояние съм бил, но се е преодоляло. Майка ми ме насочи да завърша Духовната семинария. Преди още да кандидатствам бях иподякон в храм „Покров Богородичен“. Там имаше един руски свещеник. От него получих подтика за любов към Бога и свещенството. Той много се грижеше за мен, дори когато бях тежко болен.
За тежките здравословни премеждия
Вторият тежък здравословен случай, който преживях, беше когато направих тежък перитонит и ми се спука апандиситът. Оперираха ме, но дълго след операцията не се оправях, преживях тежък период, през който вътрешните ми органи бяха почнали да се разлагат. Главният лекар на „Пирогов“ ме видя, накара се на лекарите и веднага ми направиха втора операция, при която изваждат от мене забравена ножица. Преминал съм тежки здравословни премеждия…
Третото изпитание беше в семинарията, която тогава беше на гара Черепиш. Там сред скалите, в този невероятен пансион, там момчето израства и става младеж… Затова исках и моят син Васил да мине през тази мелница за човешки характери, която прави младия мъж силен, с дух, който умее да се справи с предизвикателствата на живота. В този мой шестгодишен период през една зима, м. февруари, се предизвикахме кой ще преплува р. Искър. Тогава аз, макар и да бях много слаб, се впуснах и го преплувах. Нямаше и две седмици и започнах да кашлям. Кашлицата се усилваше и тогавашният ректор, епископ Тихон (ректорът, който много се грижеше за нас), като чу как кашлям, ме изпрати да си ходя вкъщи. Оказа се, че имам каверна на белия дроб (вторична туберколоза). Излекувах се. След всяко изпитание ставах все по борбен и по-упорит. Не се предаваш, само викаш: Боже помагай!… Семинарията е най-великото образование! Там в пансиона се израства и се научаваш да живееш с другите.
Поддържате ли отношения с Ваши съученици?
Да! Всяка есен се събираме. Мои съученици от София са дядо Неофит, еп. Тихон, отец Николай Коцев, отец Антон Вълчанов. Другите, които са в провинцията, са ни възложили да организираме ежегодно срещи на всички.
Силна ли е приятелската връзка, която се изгражда по време на семинарските години?
Определено това е мястото, където може да се изгради силно приятелство. Братска връзка. Там се привързахме с дядо Неофит в такава степен, че станахме повече от братя. Майката на патриарха, баба Стефана, все ни наставляваше за духовни неща и все се притесняваше да не го запознавам с момичета.
А в Духовната академия?
По това време аз бях твърдо решил да стана свещеник, а дядо Неофит вече се беше определил към монашество. Той изпълни майчината заръка. Майка му го беше обещала да служи на Бога. Единият й син да бъде за света, да води нормален човешки живот, а другият да бъде духовник. Ние двамата с него бяхме „обречени“ от майките си на служение в Църквата.
Какво е да учиш богословски науки в атеистични времена?
Най-изкусително беше, че Държавна сигурност дебнеше умовете и искаше те да влязат в помощ на държавата. От това беше трудно да се опазиш, но когато човек има духовни сили, намира начин да се спаси.
От какво никога не отстъпихте?
От пътя към Църквата. Имам дом, който често е само място за преспиване; моят живот е в храма. Аз всеки Божи ден в 7 часа отключвам храма, за да видя от какво има най-голяма нужда за деня и да бъда в помощ на братята.
Направихте ли с нещо компромис?
Не ми се е налагало. Имал съм предизвикателства и изкушения, изпратени с цел да ме компрометират, но не са успявали. В такива случаи действах точно като дядо Неофит – превръщах ситуацията на шега, в смях. От Държавна сигурност ни мислиха за глупаци, че се отказваме от възможности за развитие.
Днес, в сравнение с годините на комунизма, по-лесно ли е да си свещеник?
И тогава мене никой не ме е притеснявал или притискал от ДС. Винаги съм казвал, че ако си си силно убеден в духовното служение и вярата, с която живееш, агентите нямат аргументи и спират да се занимават с тебе. Когато си малко колеблив, те натискат и често успяват да пробият.
За четвъртото преживяване
Една нощ на вилата ми стана много зле. Реших да стана и не помня повече какво се е случило. Съпругата ми, която беше до мен, забелязала, че съм почнал да хъркам много странно. Дошла до мен и установила, че нито чувам, нито виждам, и започнала с всичка сила да ме удря в гърдите. По едно време съм отворил очи. Впоследствие се оказа, че съм преживял сърдечен арест. Ударите на жена ми в сърдечната област са действали като електро шок и са събудили сърцето. Съпругата ми, която съвсем не е медицинско лице, споделя, че и тя самата не знае как е й е дошло на ум да постъпи така.
Случките от детството ми и другите след това са толкова странно навързани, че само Бог знае защо. От този случай започнах да се занимавам усилено с народна медицина, към която винаги съм имал интерес. Когато отидох на кардиолог, се установи, че имам „предсърдно мъждене“. Вече ходя редовно на кардиолог и обяснявам на лекарката как постъпвам, когато усетя, че сърцето ми излиза от ритъм. Вземам подходящи билки и започвам да успокоявам сърцето чрез мисълта си. За десетина минути всичко се нормализира. Кардиоложката, която настояваше да ми даде лекарства, само ми каза, че не е зле да отида на психиатър.
Това ми напомня за упражнението с Иисусовата молитва, чрез която се въздейства на сърцето.
Преди направя каквато и да е, винаги започвам с молитва: „Помилуй ме Боже, помилуй ме…“. Преди всичко се обръщам към Бога.
За любовта към народната медицина
Малко след този случай се заинтересувах от народна медицина, та до ден днешен. След като завърших богословие, имах огромното желание да следвам медицина в Германия. И това познание потърсих най-вече в народната медицина. Смея да кажа, че мнозина ме търсят като лечител. Например като дойде ковид-пандемията, аз създадох една субстанция от билки, които сам събирам в Габровския балкан, тъй там имам вила. Приготвям я по начин, който сам открих, и я използвам като противопаразитна субстанция. Това е продукция, с която до ден днешен лекувам семейството си, цялото братство и приятели, особено при грипни състояния. Има една жена, която изпълнява рецепти, ми предлага да дам рецептата си за противопаразитното лекарство, а аз й казвам: “Ами ако някой, който вземе от лекарството, умре от естествена смърт, кой ще носи отговорност?”.
Имам желание всичко, което съм събрал, да опиша в една книга, да споделя рецепти, които съм изпитал и с които се лекуват редица болести.
Миряни споделят, че Вие винаги внимателно четете молитви, когато Ви помолят…
За мен четенето на молитви е най-голямото тайнство за вярващия след светата Литургия. Аз никога не чета между другото или за парàта. Участвам със сърцето си. Това обяснявам: че когато застана пред св. Престол по време на Литургията, аз през цялото време усещам живия контакт с Бога, Който стои отсреща на иконата, с причастните съсъди. Аз съм в разговор с Него. Толкова обичам да служа Литургия и никога не го правя формално.
Как се съхранява този плам през годините?
Той стои в сърцето. Ако го няма там… Това чувство трябва да е в сърцето. Това говоря и на тези, на които чета молитви. Наставлявам ги какво да направят в зависимост от проблема. Съветвам ги какво да вземат, какво да направят, как да постъпят. Но основата на всичко е любовта. Често казвам да не живеят като градски хора, с ума си, а да почнат да живеят със сърцето и с любовта си. Това ще ги успокои и ще им даде спокоен сън.
Как се изгражда здрава енория и доверителни отношения между пастира и миряните?
Когато вървя по улицата, аз не гледам хората, но почти на всеки десетина метра чувам, че ме поздравяват и аз им отговарям. Когато дойдох в тази енория, още първата година на Богоявление в продължение на пет дни ходих по къщите да ги ръся със светена вода. Така се запознах с енорията. Постепенно се опознахме с извършването на различните служби: кръщавки, венчавки, погребални случаи. Важни са контактите. Като срещнеш човека, не трябва да го приемаш като някаква отделна единица, той е част от общия ни християнски живот.
Те са свързани с мене и аз съм свързан с тях, както е в Семинарията. Оттам се получава тази нагласа. Затова казваме, че който не е минал през Семинарията, цял живот не може да бъде такъв, какъвто става онзи, който е обучен там.
Промениха ли се хората?
Досега по-възрастните хора поддържаха духовния живот в храмовете. Повечето измряха и храмовете обезлюдяха. Това е най-голямата поразия, която ковид направи. В провинцията е двойно по-тежко. На празниците се събират твърде малко хора. Има ги младите хора, но не е това, което беше. Липсва младото поколение. Липсва възпитанието от дома и училището. Тук наблизо играят деца и блъскат с топката по вратата на църквата. Излизам и казвам, че вътре има хора, които се молят, но те не разбират какво им казвам. Такова нещо в миналото не се виждаше. Светът се променя…
Какво може да направи Църквата, за да забави тази негативна промяна?
Тя и Църквата се променя. Струва ми се, че се затваря в себе си, в църковния си живот и резултатите са видими.
Необходимо ли е да свещениците често да общуват с епархийското ръководство?
Това е един от тежките проблеми, това е едно от нещата, които липсват изключително много. Вече няколко години в София няма свещенически конференции. Свещеникът, особено младият, няма как да контактува със своите събратя и да се допитва. Когато се събирахме на такива срещи и имаше проблем в служението, в енорията, ние разговаряхме по него, обмисляхме и решавахме. Сега няма конференции и това ни лишава от контакта с административното ръководство на родната ни Църква.
Можем да се видим само на празнични богослужения и на някои празненства, каквото е Денят на християнското семейство. Тези общувания трябва да ги има, трябва да продължат, но да не се водят формално, а да се разглеждат актуалните проблеми на храмовете. Един от важните въпроси, по които никой не иска да вземе решение, е честото причестяване. А вече имаме църкви, в които самият свещеник казва: “Заповядайте всички да се причастите”. Това е недопустимо в едно общество, каквото сме ние. Недопустимо е всяка енорийска църква да си решава сама и да има свое си разбиране по тези важни въпроси.
Как трябва да се подготви вярващият за св. Причастие?
С пост и молитва. За възрастните християни е достатъчно три дена пост. Имали сме случай възрастен човек след седем дена пост да припада на богослужение. Знаем, че човешкият живот е средно до 70 години, а след това всеки ден му е подарък и трябва да живее по нов начин, по-свободно. Задължително трябва да има три дена пост, изповед при свещеника и молитви преди Причастие. Винаги съветвам в деня на Причастието отново да отидат при свещеника за разрешителна молитва, независимо че предния ден са се изповядали. За по-младите, здрави хора задължително една седмица пост, три дена без олио и изповед.
Колко пъти според Вас е редно да се приема св. Причастие?
Църквата е определила четири поста, съблюдава се първата и последната седмица от поста и да се приема св. Причастие. Когато човек е в период на тежко боледуване, тогава е вече съвсем друго.
Като заговорихме за младите духовници…., забелязва се, че има свещеници, които се впускат духовно да ръководят миряни, без да имат дори житейски опит. Те категорично с лекота забраняват и разрешават проблеми, убедително напътстват, окрилени от доверието на вярващите. Какво мислите за „младостарчеството“?
Мъдростта идва с годините. Опитът, който може да натрупа свещеникът, напр. преминал школата на Семинарията, е шест години. Започнал си да трупаш опит от ученик. Като свещеник трябва да са поне на три пъти повече години, за да станеш старши в професията си и да ръководиш духовно християни. Сега мнозина се блазнят да станат час по-скоро икономи – нещо, което ние никога не сме имали предвид и не сме имали в стремежите си. Защото не званието те прави духовник, а опитът, който си добил в живота си като свещеник. За съжаление, младите свещеници все повече търсят званията и да се окичат с колкото се може по-голям кръст. Дали има благодат в по-големия кръст?! Не мога да го възприема това. Не в слагането на големия кръст е служението.
Как си обяснявате този стремеж на младите духовници само към отличие, а не към пълноценно служение на Божията нива? Това последствие от липсата на духовно възпитание ли е?
То е цялостна липса в самото възпитание още като християнин, а после и като духовник. Още от ранни години трябва да се учи да бъде скромен, както е казал народа: “Скромността краси човека”. Когато стане свещеник и почне да проповядва, веднага се усеща кога говори със сърце или наизустява текстове и ги повтаря само като писания. Духовникът трябва да преживява всичко онова, което говори. Понякога, когато проповядвам, загубвам представа за времето. Свещеникът трябва да изхожда от евангелския текст, но е длъжен го представи на християните в контекста на живота, как да се прилага това, което чува от Евангелието. Проповедта не трябва да е „попски“ думи, както някои казват, а да са думи от сърце и от личен опит, тогава достигат до хората и те ги приемат и се радват.
Много са светските изкушения и за хората и за духовниците. От какво трябва да се пази най-вече свещеникът?
Най-вече трябва да се пази от манията за величие и от ламтежа за придобиване на материални блага. Духовникът трябва много да се пази да не опорочи живота си като търси материалните облаги.
Трябва ли свещеникът да се изповядва?
Да. Трябва да имаш духовен наставник, с когото да споделяш какво те вълнува и какво те притеснява. Ще получиш напътствие и утеха. Ние в храма сме шест братя и непрекъснато си споделяме и говорим за проблемите, с които се сблъскваме. Имах един събрат, вече покойник, с който почти винаги спорехме за енорийски въпроси и често се нагрубявахме. Винаги след спора, на следващата Литургия, преди да започнем да служим, единият от нас винаги отиваше при другия и се извиняваше: „Брате, прости!“ Всичко започва от прошката. Затова аз държа тук храмовото духовенство винаги да общуваме помежду си. Независимо от недоразуменията винаги си казваме: „Христос посред нас!“
Имате син, който пое по Вашия път на служение. Вие ли го насочихте?
Да, аз го насочих. Той беше много затворено дете. Добре че отиде в семинарията и там израсна. Заживя с това, което е видял при мен. Научи се да събира всичките си съученици от семинарията и така взаимно се ободряват. Той вече двадесет и пет години е свещеник и наскоро го направиха „протойерей“. По времето на дядо Максим тук имаше свещеници на стаж, които и до ден днешен ни канят да им отидем на гости в енориите, които обгрижват. Всеки духовник, който е минал през храм „Св. Георги“, сякаш сърцето му остава тук. Такава атмосфера сме създали. Синът ми, виждайки това, го прилага в своя живот. За моя бащина радост неведнъж са ми казвали, че той е роден да служи.
Какво го съветвате като свещеник?
Да не се увлича по светското, т.е. по живота извън от Църквата.
Какво е за Вас храмът „Св. Георги“?
Домът, в който живея! Това е моят живот, храмът е моя живот. Майка ми беше казала, че първото Причастие съм приел в точно в този храм. Служа в него откакто през 1972 станах свещеник, вече 50 години. Близо 40 години съм и предсeдател на църквата и през това време успях да го променя целия отвътре. Всичките ремонтни и строителни работи минаха през ръцете ми, моите и на сина ми, който неизменно ми помага. Чувствам се обвързан с храма. Понякога си мисля: ако дойде време да се залежа и да не мога да стигна до тук, това ще е равносилно на смърт.
В храма има прекрасна стенопис, добре подбрани богословски сюжети, изработени с църковна естетика. Кой се погрижи затова?
Избрахме ги заедно със семейството зографи, които ги нарисуваха. Те я изпълниха така, че да се усеща Духът.
Ще Ви върна към трудните години на разкола, който сполетя нашата Църква. Вие сте деен участник в събитията, участвали сте в създадения тогава Свещенически съюз. Как преминаха тези години? Разкажете повече за това време от първо лице?
Свещеническият съюз е богатство за Църквата. Той е съществувал години наред. Някога е имало съюз на братствата, на църковните служители и всички тези организации са били в помощ на митрополита, на патриарха. Свещениците бяха борците за вярата и за Православието в онези години. Отец Марин Недков беше големият книжовник, член на Съюза, който консултираше по всякакви въпроси. Чрез този съюз отците добиваха умение и знания за единство. Когато разкола беше в силата си, и Христофор Събев превзе Синодалната палата, архиереите започнаха да се събират в митрополитския салон. Ние се събирахме в тук, в храма „Св. Георги“, заседавахме и вземахме решения как да бъде спасена църковността и патриарха, а съпругата ми, която е юрист пращах в митрополията, за да може да дава напътствия на архиереите как по юридически път да се борят с разкола.
Свещеническият съюз обедини събратята и на последната официална среща на Съюза в малкото НДК, по времето на разкола, масово застанахме зад патриарх Максим и архиереите. Благодарение и на нашите усилия бе преодолян разколът. Разбира се, преди всичко с Божия помощ и сила.
Работниците в църквата са свещениците, архиереите благославят, но цялото служение и работа с хората се извършва от свещенството. Не може гласът на свещенството да бъде скрит и унищожен. Този съюз може да бъде само от полза на Църквата. А най-достойни са онези, които работят, без да търсят награда от архиереите. Откакто свърши разкола, свещениците бяха забравени….
Какво бяха двете години на пандемия според Вас, изпитание, наказание или Божий промисъл за хората?
Това са нещата, които за в бъдеще ще ни съпътстват. Ясно е, че човечеството трябва да мине през такива изпитания. Аз ви споделих през какво съм преминал, но това не е намалило огъня и желанието ми да служа и да се моля на Бога. Трябва да преживеем скръбта и да мислим напред. Да гледаме към любовта, към Бог и хората.
Какво бихте казали за войната в Украйна?
Воюват два братски народа. Това е недопустимо. Аз мисля, че Църквата можеше и трябваше по някакъв начин, както Руската, така и Българската, да излязат напред в грижата за мир. Трябваше нещо да направим в тези смутни времена. Ние сме все пак мирно общество. Не бива да мислим да създаваме такова зло като война в мирни времена, която води до смърт. Достатъчна е тази смърт, която идва с болестите, защото болестите се множат. Те идват, но не бива да убиват стремежа ни да служим на Бог, да вярваме в любовта както към Бога, така и в любовта помежду си. Тази любов ни съгрява и ни води напред.
Значи, според Вас Българската и Руската църква са в дълг към цялото съвременно общество?
Да, точно така. Да правим послания, това не е достатъчно. Може би трябва да организираме поход на мира и любовта: „Напред със знамето Христово“. Не мога точно да знам, но съм убеден, че това, което правим е малко.
Оптимист ли сте за бъдещето на човечеството?
Разбира се, Творецът го е създал, винаги ще го пази и ще го съхранява, независимо че ще минаваме през страдания. Човечеството трябва да избере любовта и любовта ще го съхрани. Там, където се загубва любовта, се раждат войни. Трябва да има любов към Бога и хората и тая любов ще разруши злото при всички случаи.
Предстоят Рождественски и Богоявленски празници, имате ли запланувани инициативи?
Заедно с деца от близкото училище, които изявиха желание да подготвят подаръци за бедни хора, ще зарадваме нашите по-възрастни енориаши на Игнажден, 20 декември. Аз ще представя децата на богомолците, които ще поднесат дарове на нуждаещите се. За съжаление, бедността се увеличава, а с това ще зарадваме и децата, и бедните християни.
В личен план какво си пожелавате?
Здраве. И да не намалява огънят на служението.
Благодаря за интервюто!
Интервюто взе Весела Игнатова
Статията е публикувана в списание „Епархийски глас“, бр. 3/2022, с. 11–17.
Views: 16
