Църковната музика, химнографията, иконописта, църковната архитектура, дърворезбата и другите изкуства в православния храм имат за цел да преведат мислите, чувствата и съзнанието на молещия се човек по време на богослужението от грижите в този свят към Бога, да посвети себе си на Бога „от целия си разум и от цялата си душа”.
Думата музика етимологически е с древноелински произход – ἡ μουσική. Идва от словосъчетанието музикално изкуство – ἡ μουσική τέχνη[1].
Когато става дума за изкуството да се пеят църковни песни, на гръцки език се използва терминът ψαλτική τέχνη, или само думата ψαλτική, което значи псалтско изкуство. Псалт (ὁ ψάλτης) се нарича този, който изпълнява псалми и църковни песнопения. Глаголът ψέλνω/ψάλλω изразява действието: пея псалми и църковни песни. Така в наименованието псалтско изкуство виждаме веднага връзката на църковната музика със старозаветната библейска книга Псалтир (Ψαλτήριον, τό), приписвана в голямата си част на св. пророк и цар Давид, но така също и на други знайни и незнайни автори.
Поетичните текстове в Псалтира са предназначени за пеене със съпровод на музикален инструмент. Били са съчетавани често и с танц – нещо нормално в култа на израелския народ във времето на Стария Завет. Псалмите са възхвала на Бога, но същевременно с това са и съкровен поетично-религиозен израз на старозаветната еврейска душа. По своята поетична форма и езиков изказ те са семитска поезия.
Псалтирът е основна богослужебна книга, както в старозаветния култ, така и в новозаветното християнско богослужение. Той е първоначалният и главен вдъхновител на християнската поезия. Когато се използва в християнското богослужение, се чете или се пее било то цял псалом или избран стих. Подбраният стих може да играе ролята на увод – въведение – запев към конкретно песнопение или да се пее пространно с духовно-съзерцателна мелодия при причастните стихове. Много често с песнопението, което по своята същност е християнска поетична творба, описваща новозаветно библейско събитие, се възпява изпълнението на думи от стих на Псалтира в следния ред: стих-пророчество и следва стихира, която е описание, или възпяване на пророкуваното събитие.
Когато в България се говори за православна църковна музика, се подразбират най-често двете нейни направления: източна и западна. Наименованието източна църковна музика се използва за така нареченото клиросно пеене на Православната църква по невми, което е с хоризонтално построяване на мелодията – съзвучие на мелодията с един равен тон в основата ѝ наречен исон. Това е църковното осмогласие, създадено и развиващо се паралено с църковната химнография, и имащо история на повече от две хиляди години. Под западно църковно пеене разбираме записаното на петолиние хорово многогласно пеене с основа на мелодията на вертикално съзвучие на тоновете – акордна, хармонична мелодия. То е сравнително по-ново с история на около един век, като се концентрира предимно в обслужване богослужението на св. Литургия, венчавки, опела и панихиди, тоест там, където няма голяма промяна в църковните песнопения. То обаче няма традиции на богослуженията Вечерня, Утреня (отслужвани от богослужебните книги Миней и Октоих) и на тези през Постния и Цветния триод, където химнографският песенен репертоар се сменя всеки ден и е различен. Първоначално се появява като многогласен акордов вариант на източното пеене, но впоследствие мелодичната им линия се еманципира от традиционната църковна музика.
Източното клиросно пеене се изпълнява обикновено от мъже поединично или в камерен състав по двама-трима певци, а хоровото западно пеене – от многочислени мъжки, дамски или смесени състави. Днес обаче можем да чуем вече източното пеене в изпълнение и на многочислени мъжки или дамски хорове.
Когато изучаваме църковната християнска химнография и църковното осмогласие, разглеждайки тяхното развитие, ще забележим, че много често със създаването на химнографията се появява и мелодията, с която се изпълнява. Творецът на църковните песнопения е не само химнограф[2] – съчинител на църковното песнопение като поетичен текст, но и мелодос[3] – съчинител и на мелодията. Той е не само поет-филолог, но и певец-композитор. Автори, които носят прозвището Сладкопевец (Мелодос) са: св. Роман Сладкопевец (VI век, написал кондаци), св. Козма Маюмски Мелодос (VIII век, написал канони) и Анастасиос Мелодос (вероятно от VI век, написал последованието „Со духи праведныхъ скончавшихся” и мертвения кондак „Со святими упокой”).
Църковното песенно творчество във Византия се развива предимно след IV в., когато християнството се признава за равноправна на всички останали религия при св. Константин Велики (+337). Оригинални форми на химнография имаме обаче само до към VIII-IX век. След ΙΧ век имаме само песнопения, написани по подобие на вече съществуващ образец. До Х в. мелодиите са се записвали на двете невмени нотации: буквена – тита нотация[4], предназначена за пеене, и екфонетична – за възвестяване на висок глас на четивата апостол и евангелие. Църковното пеене е било едно в цялата Църква по цялата Римска империя, а и извън пределите ѝ. След разделението на Църквата през 1054 г. на Източно-православна и Западна римокатолическа, на Запад се развива петолинейната нотация със своята класическа музика, а на Изток – диастематичната невмена писменост[5] като нов вид записване на старата музика.
Църквата Христова първоначално се е дистанцирала от всичко елинско-езическо, напомнящо културата на идолопоклонничеството. Тогава да се наречеш елин, е било равносилно на идолопоклонник. В този период са написани песнопения като стихири, Слави, тропари[6] и кондаци[7].
В периода от IV до X век се оформят два вида пеене: стихирарическо и ирмологическо. Характерното за тях е, че мелодията е обвързана със сричките на думите в текста. Стихирарическото пеене се е повлияло от старозаветните библейски химни и Псалтира и е с по-древен произход, като неговата поетична форма е ритмотоническа проза въз основа ударението на думите. В сравнение с него, ирмологическото като поява е по-ново и използва технологията на езическата древноелинска прозодия за написване на своята химнография. Прозодийният строеж на ирмологическата поезия и мелодия е въз основа на дълга и кратка сричка, въпреки че вече текстът не се е произнасял мелодично така, както се говорело в древна Елада, а ритмотонически. Нещо характерно за елинистическия период на римската империя. Тези два напева са оформили и двата невмени певчески сборника – Стихирарий (Στιχηράριον, τό) и Ирмологий (Εἰρμολόγιον, τό). Относно темпото и бързината на изпълнението им, те са три вида: бърз (σύντομον), обширен (ἀργοσύντομον) и бавен или сладкогласен (ἀργόν или καλοφωνικόν) Първите печатни псалтикийни певчески издания в България по времето на Възраждането и в годините след освобождението от турско робство са били традиционни, затова наименованието, съставът и репертоарът им се запазват. По-късно подредбата и съдържанието им е вече не по вид на химнографията и начина на пеене, а според времето, по което песнопенията се изпълняват и на кое последование – Вечерня, Утреня, Литургия и др.
След X век, през времето на диастематичната нотация и по-специално през исихастския период (XII-XIV век), се развива пападическото пеене (παπαδικὸν μέλος). То по своята същност e мелодия, водеща към съзерцание, която се освобождава от многото текст, като един стих от псалмите се разпява така, че към една сричка може да се отнесат няколко реда, както и половин или една страница невмени знаци. От малкото текст разпят пространно мелодията преминава в терирем[8], тоест от разумна молитва към съзерцание, завършващо със славословие (аллилуиа). По време на песнопението вярващият има възможност да се моли и с Иисусовата молитва. Пападическото пеене прилича по мелодия на бавния Стихирар и на сладкогласния Ирмологий, но се различава по това, че е предимно разпят стих от Псалтира, докато стихираричното и ирмоглогичното песнопение са християнска поезия.
Църковното пеене на Православната църква възниква и се развива заедно с църковната химнография като нейно мелодично озвучение. То има влияния от фолклорната музика на различните народи и не може да се свърже с културата и фолклора само на един народ. В България ние слагаме пред понятието църковно пеене определението източно, но това само по себе си е доста неопределено и неясно. В Гърция го наричат византийска църковна музика (βυζαντινἡ ἐκκλησιαστικἡ μουσική), като някъде добавят отпред и определението елинска (ἑλληνική). Това наименование също не е точно, защото е трудно да кажем, че музиката и репертоарът на съвременната православна църковна музика са тези от времето на византийския период. По-скоро те се отнасят към поствизантийския период и от по-ново време. Свързването пък на църковната музика изключително и само с древноелинската музика е пресилено и неистинско. Връзка с елинската поезия и музика има ирмологическото пеене, но стихирарическото е с влияние от семитската култура и музика, докато пападическото е плод на исихастката молитва на Църквата Христова, което е чисто християнска музикална творба.
От всичко казано по-горе може да заключим, че достойното и правдиво наименование на така наречената източна църковна музика е традиционна църковна музика на Църквата Христова, чийто автор и вдъхновител е Светият Дух. Твърдението, че има българско влияние, заради българския произход на св. Йоан Кукузел, което също е трудно за доказване. Макар и да е най-вероятно от всички народности, към които е причисляван неговият произход, той да е българин. Свети Йоан Кукузел обаче за първи път наред с традиционните наименования на гласовете – първи, втори трети, четвърти, плагиален на първи и т.н., обяснява църковните гласове паралелно с наименованията на древноелинските ладове – дорийски, иподорийски, лидийски, иполидийски, фригийски, миксолдийски и др. Теориите за старобългарското пеене по времето на св. Кирил и св. Методий също е в сферата на научните романи, защото тогава музикалната невмена писменост е била с буквената тита-нотация, която е обект на изследване и изучаване от световната музикална общност, и не е ясно как се е изпълнявала.
Традиционната музика на Православната църква не е източна, защото е музиката колкото на Източната църква, толкова и на Западната църква отпреди разделянето им. Тя като музикална култура има два основни големи корена, два извора – семитската поезия: библейските химни от Стария Завет, Псалтира и св. Отци като св. Ефрем Сирин, св. Роман Сладкопевец и др., произхождащи от Сирия; и древноелинската поезия, чрез която големи св. Отци на Църквата са благовестили Евангелието. Тяхната цел е била да стигне до образованите езичници благата вест за въплъщението на Спасителя, Неговото изкупително дело на Кръста, възкресението, възнесението и сядането Му отдясно на Отца; за това, че човекът е спасен и изкупен и всички ние сме призовани, да се приобщим към това спасение.
свещеник Любомир Янъков
[1]Музиката е сбор от звуци организирани така, че да разполагат с ритъм, хармония и мелодия, и да имат като резултат хубаво, приятно звучене за човешкото ухо. Μπαμπινίτης, Γ. Λεξικό της Νέας Ελληνικής Γλώσσας, Αθήνα 1998, стр. 1136.
[2] От гр. ὑμνογράφος, ὁ химнописец < ὕμνος, ὁ химн + γράφω пиша.
[3] От гр. μελῳδός, ὁ сладкопевец; композитор, певец < μέλος, τό мелодично звучене + ᾠδή, ἡ песен (< ᾄδω пея).
[4] Буквена нотация с честа употреба на гръцката буква тита θ. Интересно е, че такива знаци има и в диастематичната след Х век, но така също и в Хрисантовата невмена нотация на Новия метод, напр. отклонителите знаци – повреди за втори ἔσω ϑεματισμός вътрешен тематизъм, и шести глас (ἔξω ϑεματισμός външен тематизъм).
[5] Интервална знакова писменост от гр. διάστημα, τό разстояние, интервал; νεῦμα, τό знак.
[6] От гр. τροπάριον, τό тропар. Тропарите са може би най-древните песнопения, защото богослужебният сборник, в който са помествани датира още от IV век. Сборникът, съдържащ тропари, се е наричал Тропологий (Τροπολόγιον, τό). Той вероятно е бил подреден и се пеел като осмогласник с осмогласен цикъл.
[7] Кондаци се пишат от времето на св. Роман Сладкопевец Мелодос (VI век).
[8] Пеене без текст със звучни мелодични срички, наподобяващо ангелското пеене – ликуване в съзерцание на Бога, имащо атмосферата на възторг и умиление.
Статията е публикувана в списание „Епархийски глас“, бр. 1/2023, с. 31–33.
Views: 20
