Христос възкръсна от мъртвите! И първите думи, които човешкият род чува от Него чрез жените Мироносици, са: „Радвайте се!“ (Мат. 28:9). Радвайте се, защото Вечният победи временното. Защото смисълът на човешкото съществуване окончателно надви безсмислието…
Ние, християните, би трябвало да се чувстваме обречени на тази благовестена ни радост. Би трябвало тя да е наша постоянна спътница. И разбира се, тогава, когато празнуваме Христовото Възкресение, сърцата ни са изпълнени с радост, с благоговение, с трепет, с надежда.
Но нощта на Възкресението отминава. Изтъркулват се един по един дните на Светлата седмица и ликуващото им богослужение! Емоциите полека стихват, а работните дни започват да изискват своето напрежение. Завръщат се делнична тъга и скука. Казват: “Е, какво да се прави, животът продължава!” Странно е, че думите, които използваме след погребение, се изплъзват от устата ни и след Възкресението. Сякаш животът е някакво неминуемо робство, независещо нито от смъртта, нито от живота.
Радостта си отива и ние чакаме следващата година, когато пак да си кажем „Христос Воскресе!“ и тази надежда за вечността отново да погостува временно в нашия живот, а след това да отстъпи място на скърбите и ежедневието.
Защо радостта си отива? Ето ви въпрос, който сме свикнали да избягваме… О, не при всички е така, далеч не при всички… Но, уви, ние не сме като свети Серафим Саровски, който се обръщал към идващите при него с думите: „Радост моя, Христос Воскресе“. Дори и да била най-люта зима, той пак се чувствал като на Пасха. Същите тези хора, които често толкова ни отегчават, наскърбяват, натоварват, светият старец наричал „Радост моя“. Разбирате ли, правел това не от светска любезност или от църковен протокол. Те наистина му носели радост, защото ги обичал.
Да, ние не сме такива… Мисля си, колко души осъждам само по пътя от храма до вкъщи… Качвам се в метрото. А там млади хора, седнали неприлично, заемат по три седалки. Гледат си в телефоните или крещят в тях, поддържайки безсмислен разговор, на който неволно трябва да бъда свидетел. Не се и сещат, че съм стоял прав на дългите служби през Страстната седмица, че съм на ръба на силите си, че в крайна сметка съм с бяла коса и имам право да заема една от трите седалки. А и аз в такава поза не седя дори в хола си, ако майка ми е в него, срамно е… Прав ли съм? Вероятно, да! Но каква полза, радостта си е отишла… Нима Христовото Възкресение не може да покрие нещо толкова дребно?
Сърцето на онзи, който е чул и разбрал думите “Радвайте се”, трябва да е широко. Толкова широко, че ако догодина някой иска да организира конска кушия за Тодоровден в него, да има място за това. А нашите сърца повече приличат на боксониери. Трима души не могат да се завъртят в тях, без да се скарат. Изгубили сме основанието за Пасхалната радост.
Някак си сме придобили един плътски идеал за радост, който се приближава повече до жаргонната дума „кеф“, отколкото до християнската представа за блаженство. Едно безметежно съществуване, наситено със забавления и никакви външни или вътрешни драми. Но Христос никога не ни е обещавал, че в нашия живот няма да има тежки моменти. Напротив, казва: „В света скърби ще имате; но дерзайте: Аз победих света“ (Йоан. 16:33) Христос ни обещава нещо много по-голямо. Обещава ни да се радваме дори и тогава, когато по човешки за нас е нормално да скърбим. Дори и тогава, когато заплатите ни са ниски, а инфлацията е галопираща, когато живеем в трудни времена и в най-бедната държава на Европейския съюз… Дори и тогава Пасхалната радост е валидна. Валидна е за всички, които са повярвали във Възкръсналия Господ. „Понеже ето, царството Божие вътре във вас е“ (Лука. 17:21)
Нека се вгледаме отново в образите на св. жени Мироносици и да видим кое е онова, което е направило така, че те да приемат радостта от Господа и тя винаги да остане с тях. Най-напред виждаме в тези жени любов. Виждаме съпричастност към техния Учител, когато Той възкресява мъртвите, когато изцерява болни, когато пророчества. Но те са близо до Него и когато е арестуван, когато е разпънат и дори когато Животът вкусва смърт (вж. Лука. 23-49). Дори и тогава, когато в сърцата им цари едно голямо объркване, тези жени стават рано и отиват на гроба, за да се случи това, за което се пее в икоса на Пасхалния канон: „Да принесем миро като дарове на Повития не в пелени, а в плащаница, да плачем и да зовем: възкръсни, о, Владико, Който и на падналите даряваш възкресение“.
Свещеническото служение не е лесно. Случва се при теб да дойдат и хора с големи скърби. Какво трябва да им кажеш? Понякога няма място за много приказки, а най-доброто, което можеш да направиш, е просто да поплачеш с човека. А след това да го утешиш с Христос и да се помолите заедно. И знаете ли, това много често се оказва напълно достатъчно. Бог идва и донася радост, защото вижда съпричастността между двама души събрани в Негово име, близостта им, желанието те да бъдат единни дори в скръбта. Такъв пример ни дават св. жени Мироносици. В тях има смайваща вярност към Господа. Където е Той – там са и те. Той е на Голгота, а те ридаят за Него. Той им се явява възкръснал, а те пак в нозете Му, плачещи от радост.
Христос ни призовава да бъдем с ближния си в болките му, в скръбта му и в смъртта му. Една от причините да не се радваме е невъзможността ни да споделяме с другия, да го виждаме дори и в грешките му, без да го осъдим. Да имаме очи за ближния си в неговите успехи и качества, но и в болките, страховете, срама, в порочността му. И да успеем да споделим с него и доброто, и лошото. Доброто, защото по парадоксален начин поделеното щастие се умножава, а лошото, за да го метнем на гърба си и да го носим дотогава, докато Господ не го отнеме и превърне в радост. Така Христос е приковал нашите грехове на Кръста заедно със Себе Си. Ние, съвременните хора, в голяма степен сме изоставили близостта с другия. „Другият“ за св. жени Мироносици е бил Христос и затова те чуват от Него думите: „Радвайте се“. Този, който е бил верен в скръбта, който е бил верен в смъртта, не може да не почувства неизказаната и вечна радост на Възкръсналия.
Но те имат и голямо доверие в Господа. Тези немощни жени тръгват рано сутринта и си говорят: „Кой ли ще ни отвали камъка на вратата гробни?“ (Марк. 16:4). Няма сметкаджийство във вярата им. Няма предварителен план за това как ще стигнат до Гроба Господен, как ще премахнат камъка, кой ще дойде точно при тях, за да им помогне. Отиват с пълно упование в правилността на това, което правят. Постъпват любочестно, би казал светият старец Паисий. Е, как няма да се радват после, когато са видели Христа?
Онзи, който има пред себе си Възкръсналия Господ, не може да не изпитва щастие, да не изпитва блаженство. Една от големите беди на съвременния човек е, че той смята за притча, за мит, за легенда това, което казва свети пророк и цар Давид: „Винаги виждах пред себе си Господа“ (Пс. 15:8). Онзи, който вижда Господа, още в този свят, е отърван от всякакви мъки, от всякакви кризи, от всякакви бедствия – били те финансови, икономически, политически или каквито и да е. Защото той става небесен жител. Гражданин на Рая, който само минава през тази земя на скърби. Нещо повече, този, който обича Господа и Го има пред очите си, става извънреден и пълномощен посланик на Царството Небесно тук, на земята. Такива, каквито са били св. жени Мироносици, апостолите и всички праведници! Такива, каквито сме призвани да бъдем и ние!
протойерей Владимир Дойчев
Статията е публикувана в списание „Епархийски глас“, бр. 1/2023, с. 8–9.
Views: 4
