Няколко думи за Сердикийския събор

д-р Кристиян Ковачев
Институт за балканистика,
Българска академия на науките

В средата на IV в. името на Сердика се появява на голямата историческа карта. Градът се превръща в сцена на едно от най-значимите събития в ранната църковна история – съборът, който трябвало да обедини Изтока и Запада, но вместо това задълбочил разделението, полагайки – според някои автори – началото на пътя към Великата схизма от 1054 г. Свикан по волята на владетелите, управляващи различните части на Римската империя, той трябвало да търси решение на възникналите проблеми в църковната институция след Никейския събор.

Свикването на събора в Сердика е инициирано от императорите на двете части на Римската империя Флавий Юлий Констант и Флавий Юлий Констанций II. Целта била да се преодолее нарастващото напрежение между източните и западните епископи, което след събора от 325 г. постепенно се изостряло. Двамата владетели очаквали съборът да придобие размерите на Вселенски и да се произнесе окончателно по случая на св. Атанасий Велики, който бил преследван от някои източни арианстващи епископи.

Решено е съборът да се свика в Сердика, бидейки неутрален град в църковните дискусии и разположен в граничния район между Източната и Западната Римска империя.

Различните източници посочват различен брой участници в събора. Някои приемат, че участват около сто западни и около седемдесет и пет източни епископи. При Сократ Схоластик са упоменати около триста западни и седемдесет и шест източни архиереи. Римският епископ Юлий не присъства лично на събора, а изпраща свои представители.

В науката се водят дискусии за точната година на провеждане на събора. Традиционната историопис, основавайки се на Сократ Схоластик и на Созомен, приема, че съборът е започнал своите заседания през 347 г. Според Сократ съборът бил свикан „на единадесетата година от смъртта на бащата на двамата императори“ (става въпрос за св. император Константин). Созомен дава идентична информация, определяйки също началото на събора спрямо единадесетата година от кончината на стария владетел. След направеното през 1738 г. откритие на Historia Acephala започва да се налага мисленето, че съборът се е провел през 344 г., а след откриването на сирийския превод на т. нар. Празнични писма на св. Атанасий Велики (през XIX в.) датата е прецизирана на 343 г. В търсене на точната дата са включени в научен оборот и други източници. Така например един документ, отнасящ се към дейността на източните епископи, споменава, че Асклепий от Газа е бил свален от власт седемнадесет години преди самия събор (става въпрос за събитията от 326/327 г.).

Другият въпрос, който все още е дискусионен сред историци, богослови и археолози, е този за мястото на провеждане на събора. Най-често срещаното предположение в литературата е църквата „Св. София“, която се намирала извън крепостните стени на Сердика. Проблемът тук са малките размери на храма, съществувал по това време. Заради това някои изследователи насочват поглед към гражданската сграда при ротондата „Св. Георги“. Проблематичното при нея е късната ѝ датировка (последната четвърт на IV в.) и различната ѝ функция (обществена баня). Католическият архиепископ от XVII в. Петър Богдан Бакшев оставя следното свидетелство от посещението си на тогавашна София: „Близо до града се вижда една църква на едно високо и хубаво място, там, казват, се е състоял Сердикийският събор, на български език това място се нарича Триадица“. През 2001 г. обектът, локализиран в кв. Лозенец, е изцяло проучен от археолозите, като се разкрива късноантичен семеен мавзолей, а откритата в близост християнска църква датира от по-късен период (V в.). Някои изследователи допускат, че мястото, където е свикан Сердикийският събор, е при разкритата християнска трикорабна базилика от IV в., намираща се при днешния булевард „Мария Луиза“. Все пак трябва да се отбележи, че храмът е от последната четвърт на века. През годините се допуска и вероятността амфитеатърът на София да е предпочитаното от епископите място за съвещания. Амфитеатърът обаче има съвсем друго предназначение. Дори и да допуснем, че се е наложило да бъде използван и за целите на събора, то би следвало да направи впечатление на някои от свидетелите на събитията и да бъде отбелязано. Такова споменаване обаче липсва. В допълнение към традиционните писмени и археологически източници може да добавим и колективната памет, която се опитва да обвърже живота на малките общности с големите исторически събития, процеси и явления. Така например се появява разказът, че Сердикийският събор се е провел при Буховския манастир „Св. Мария Магдалена“. Там през 2013 г. екип от археолози откриват раннохристиянска базилика (41×31 м.) от втората половина на IV в.

Още в началото на събора възникнал проблем. Източните епископи не били съгласни да заседават с вече осъдени архиереи. Западните представители категорично отказали да изключат въпросните кириарси от заседанията на събора. В отговор на това източните архиереи се преместили да заседават във Филипопол, а в Сердика останали само западните. За тези събития Сократ Схоластик пише: „… Източните епископи не искали да се явят пред лицето на западните, като казвали, че няма да влязат в разговори с тях, ако не изгонят от събранието привържениците на Атанасий и Павел“.

Източните епископи във Филипопол потвърждават становището си срещу св. Атанасий, Павел, Маркел и Асклепий и изразяват своето недоволство срещу желанието на римския архиерей към упражняване на своята власт над целия християнски свят. В същото време западните епископи в Сердика оневиняват осъдените от арианстващите епископи, като извеждат категорични аргументи срещу обвиненията – особено срещу св. Атанасий. Появата на събора на египетския епископ Арсений, за който арианстващите отци твърдели, че бил убит от св. Атанасий, е голямото доказателство за клеветите от другата група. Били отхвърлени и другите лъжи: че изгарял свещени книги, че арестувал свещенослужители, че поругал честта на една девица и т. н. За оневиняването спомогнало и полученото писмо, подписано от осемдесет египетски епископи в защита на своя архипастир. Това ясно показало кого местната общност припознавала за свой духовен отец. Освен всичко това съборът в Сердика се произнесъл и по въпроса с привържениците на Никомидийския епископ Евсевий, които били отлъчени от общение. Сердикийският събор потвърдил и формулировката на Никейския Символ на вярата.

Съборът в Сердика, макар и замислен като стъпка към помирение и укрепване на единството на Църквата, се превръща в отправна точка за окончателното отчуждение между източните и западните епископи. Созомен разглежда събора като онзи преломен етап, след който западните и източните епископи „вече не се споменавали помежду си като люде от едно вероизповедание, нито общували помежду си“. Потвърждаването на Никейския Символ на вярата и оневиняването на св. Атанасий Велики остават трайни постижения на заседанията в Сердика, но едновременно с това се поставя и началото на дълготраен разкол в общуването между двете църковни традиции. В паметта на града този събор остава като жив спомен за времето, когато Сердика е била важен център на християнския свят – място, където надеждите за единство се срещат с реалността на разделението.

Изследването е направено по проект BG-RRP-2.015-0011 с финансовата подкрепа на Европейския съюз – Следващо Поколение ЕС.

ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА:

Димитров, Б. Петър Богдан Бакшев. Български политик и историк от XVII век. София. 2001.

Динчев, В. „Св. София“ и Сердика. София. 2014.

Каприев, Г. Латински смутители в Константинопол: Анселм Хавелбергски и Уго Етериано. София. 2020.

Колева, Н. Автентичност и църковноисторически акценти в постановленията на Сердикийския събор (343 г.) // Forum Theologicum Sardicense, XXVI/1 (2021), с. 69–86. 

Кочев, Н. Християнството през IV – началото на XI век: Проблеми на проникването и утвърждаването му на Балканския полуостров. София. 1995.

DelCogliano, M. The Date of the Council of Serdica // Studies in Late Antiquity: A Journal 1.3 (2017), pp. 282–310.

Ivanov, M. Two Early Christian Basilicas in Serdica: New Archaeological Data // Acta XVI Congressus Internationalis Archaeologiae Christianae, Vaticano. 2016, pp. 393–404.

ИЗПОЛЗВАНИ ИЗВОРИ:

Σωκράτης ο Σχολαστικός. Εκκλησιαστική Ιστορία [използвано по Гръцки извори за българската история. Том I / отг. ред. Бешевлиев, В. София. 1954, с. 38–49].

Σωζομενός. Εκκλησιαστική Ιστορία [използвано по Гръцки извори за българската история. Том I / отг. ред. Бешевлиев, В. София. 1954, с. 50–69].