Уважаеми ген-майор Прокопиев –
началник на Военната академия „Георги Стойков Раковски“,
Уважаеми преподаватели и студенти,
Почитаемо събрание,
В дните на големия празник Възнесение Господне, поздравявайки се едни други, ние споделяме голямата утеха и надежда за предназначението и мястото на човека в света – отдясно на Бога, където Господ Иисус Христос възнесе човешкото естество – помирено с Бога и обожено и го удостои да бъде съцарствено и съпрестолно с него – Вседържителя, Царят на царете и Господар на господарите.
Ние ясно разбираме, че ако днес като православни българи имаме възможност да говорим за Христос и относно който и да било въпрос от областта на Новозаветната православна вяра, включително Христовия мир, какъвто е основният предмет на нашата беседа днес, съществен принос за това имат нашите Първоучители във вярата, в писмеността, в книжовността – светите братя Кирил и Методий.
Справедливо, денят на тяхната памет, която православния ни народ празнува с богослужебна прослава от векове е определен като официален празник у нас също и на българската азбука, просвета и култура и на славянската книжовност. В навечерието на този светъл празник, който празнуват и всички образователни институции у нас, най-сърдечно ви поздравяваме, ген-майор Прокопиев и всички преподаватели и студенти във Военната академия, като молитвено ви благопожелаваме да пребъдвате, да се развивате, надграждате и успявате в традицията на родната просвета, която от самото си начало съчетава в едно неразривно единство наука и православна духовност!
Първи и най-ярки представители на тази традиция са родните светци – ненадминатите учени лингвисти и книжовници светите Седмочисленици, блестящият администратор и държавник свети цар Борис, просветения в светоотеческите писания и опитен в монашеската аскеза общобългарски покровител свети Йоан Рилски. Но също, техни последователи от по-ново време – патриархът на българските учители и книжовници – йеромонах Неофит Рилски, писателят, драматург и един от основателите на Българското книжовно дружество – митрополит Климент – Васил Друмев, но също и представители сред българското войнство, като полк. Борис Дрангов, който усвоява до съвършенство военното изкуство и педагогика, но е пример за своите курсанти и войници като дълбоко отдаден и верен православен християнин.
За значението на православната духовност във военното дело пример ни дава преди всичко и самият свети Константин Кирил Философ при дебата му със сарацините.
На изкусителния въпрос: „Но ако Христос е вашият Бог, защо не вършите каквото ви заповядва? Нали е писано в евангелските книги: „Молете се за враговете си, и добро правете на ония, които ви мразят и гонят, и обърнете другата буза на ония, които ви бият!“ А вие не така, ами точите враждебни оръжия срещу ония, които ви правят това“, свети Константин Философ отговорил: „Когато в закона има две заповеди, кой изпълнява закона: който спази едната или който спази двете?“ – и като получил утвърдителен отговор, продължил: „Бог е рекъл: Молете се за ония, които ви обиждат, но Той е рекъл още: Никой няма любов по-голяма от тая, да положи душата си за своите приятели. Това ние правим заради нашите приятели, за да не бъдат пленени и душите им заедно с телата им“ (Из пространно житие на св. Константин Кирил Философ). В отговора на свети Константин-Кирил е скрит смисълът на отбраната, на защитата на земното Отечество от чужди нападения и заплахи.
И така именно този подход на осмисляне на човека и света в светлината на Христовото учение ни дава дръзновение да подходим днес към разглеждане на настоящата тема за отношението и значението на Христовия мир за мира в света.
Нека не се мисли, че тази тема твърде претенциозно предпоставя едно напълно непознато за светския човек условие – Христовият мир – за разрешението на толкова сложен въпрос, какъвто е мирът в света. Но какво общо може да има един предмет от областта на духовността с международните отношения? Какво общо има духовният подход, въпросът за духовния мир, с принципите на мирното съвместно съществуване залегнали в тези отношения и в международното право, прието в годините след Втората световна война, както и механизмите за прилагането на това право, които имат за предмет именно да установят и поддържат отношения на мир между държавите, да избегнат и предотвратят бъдещи военни конфликти, както и начин на умиротворяване в случаи на такива?
При цялото ни уважение към добрата воля на почитаемите правителства на държавите в света, на усилията на ООН, на всички миротворчески организации, достатъчно е да вземем под внимание случващото се в света през последните няколко години, за да се убедим, че светът, който лежи в зло, не успява и не е в състояние да се пребори със злото със собствени средства. Евангелският принцип „Добрият човек от доброто съкровище на сърцето си изнася добро; а лошият човек от лошото съкровище изнася лошо“ (Мат. 12:35) е общовалиден.
Дори след ужасите на Втората световна война и създаването на ООН, статистиката ни показва че не минава дори месец без военен конфликт или стълкновение. А ако вземем предвид насилието на човек спрямо човека в разнообразните му форми като престъпност, домашно насилие, вражда, омраза (защото възлюбения ученик Христов – светия апостол Йоан Богослов поставя равенство в духовен план между омразата и убийството), ние ще се убедим, че човечеството не е живяло в истински мир дори и един ден.
В същото време при тази очевидност на злото в света, което в най-ужасната си форма достига до убийствата и войните, както и неспособността на човечеството видимо да се справи с този проблем, ние имайки предвид спасителното дело на Господ Иисус Христос и двухилядогодишния опит на Църквата, твърдим, че в Личността на Христос и с Неговата благодатна помощ, действието на злото и на греха в човека е изкоренимо, а следователно изкоренимо е и неговото проявление в света, включително в най-ужасната му форма – войната.
Още осем века преди Рождеството Христово пророк Исайя описва Месианското царство с думите: „И ще изковат мечовете си на палешници и копията си на сърпове. И народ няма да вдигне меч против народ и няма вече да се учат на война“ (Ис. 2:4). На друго място той говори за свят, в който „вълк ще живее заедно с агне“ и „не ще правят зло и вреда“ (Ис. 11:6-9).
На пръв поглед може да изглежда, че тези думи не са се изпълнили. Светът и днес е изпълнен с войни, омраза и страх. Но опитът на Църквата показва нещо друго.
Светите апостоли, още от първите години след основаването на Църквата се изправят съвършенно невъоръжени, с изключение на оръжията на вярата, словото, правдата пред един свят, който се гордее със силата на държавните институции, правовия ред и несломимата и неумолима военна машина на Римската империя, която със силата на оръжието покорява народ след народ, царство след царство и самодоволно обявява установяването в света на Римския мир – Pax Romana. Самият Господ Иисус Христос стои кротък, с вързани ръце пред Пилат и пред римските войници и търпи подигравки, бичуване, разпятие.
Езическите властници не разбирали, че тези съвършено невъоръжени, кротки и миролюбиви човеци ще завладеят и покорят царството им. Не разбирали, че в света, с идването и прославянето на Христос се установил Христовият мир.
Свети Георги Победоносец, вместо да използва меча си срещу невинни християни, предпочита мъченията и смъртта, за да запази мира на съвестта си. Особено силен е и примерът със св. благоверен княз Александър Невски – воин и държавник, който защитава народа си с оръжие, но едновременно с това остава дълбоко църковен човек и светец. При него ясно се вижда православното разбиране, че отбраната на отечеството може да бъде служение, когато е лишена от омраза, завоевателност и жестокост. В православната традиция светостта не означава бягство от света, а преобразяване на света чрез Христовия мир. Именно затова сред светиите виждаме монаси, царе, воини, пастири и обикновени хора, които по различен начин свидетелстват, че истинският мир започва от победата над злото в самия човек.
Една особено въздействаща случка намираме в житието на св. Мартин от Тур, който преди да стане епископ бил римски войник. По време на една сурова зима, преминавайки край градските порти, той срещнал премръзнал бедняк, към когото всички останали минавали безучастно. Мартин нямал нищо друго със себе си освен воинския си плащ. Тогава той извадил меча си – но не за да нарани човека, а за да разсече плаща си на две и да даде едната половина на нещастния бедняк. Същата нощ видял насън Христос, облечен именно с тази половина от плаща, Който казал на ангелите: „Мартин, който още не е кръстен, Ме облече“.
Тази сцена има дълбока символика. Оръжието, което обикновено свързваме с войната и насилието, тук се превръща в средство за милосърдие и спасение на човешки живот. И може би именно в това се разкрива и един от най-дълбоките християнски смисли на мира – не просто отсъствие на конфликт, а способността човек, в което и звание да се намира, да постави състраданието, любовта и човешкото достойнство над волята за власт и насилието.
Христовият мир не е просто отсъствие на война. Той е вътрешно състояние на помирение с Бога, със себе си и с другия човек. Това е мирът, за който Христос казва: „Мир ви оставям; Моя мир ви давам; Аз не ви давам, както светът дава“ (Йоан 14:27).
Светът разбира мира най-често като временно равновесие на интереси или отсъствие на въоръжен конфликт. Християнството обаче разбира мира много по-дълбоко – като плод на истината, любовта, справедливостта и присъствието на Божията благодат в човека и обществото. Без истина мирът се превръща в компромис, без справедливост – в насилие, а без любов – в страхливо примирие.
Затова и истинският мир не може да бъде наложен само отвън – чрез сила, политически договори или страх. Той трябва да бъде изграден вътре в човека. Само човек, който носи Христовия мир в себе си, може да стане носител на мир и в света.
Именно това е голямото предизвикателство и пред съвременния свят, и пред нас самите: не просто да говорим за мир, а да станем способни да живеем в мир – с Бога, с ближните и със собствената си съвест.
В християнството мирът не е просто отсъствие на война или временно прекратяване на враждебни действия. Това е твърде ограничено и външно разбиране за мира, характерно преди всичко за светското и политическото мислене. В международните отношения мирът често се разбира като състояние на баланс, договореност или липса на открит военен конфликт. Но подобен мир може да съществува едновременно със страх, омраза, несправедливост, духовна пустота и вътрешно разложение на човека и обществото.
Християнството разбира мира като дълбоко положителна и онтологична реалност. Блажени Августин казва, че „мирът е спокойствието на реда“ (Pax est tranquillitas ordinis). Мирът е плод от възстановеното общение на човека с Бога. Той е състояние на вътрешна цялост, хармония и преодоляване на разкъсаността, която грехът внася в човешката природа и в отношенията между хората. Затова в Свещеното Писание мирът винаги е свързан с Божието присъствие и с действието на благодатта.
Не случайно след Възкресението Си Христос поздравява учениците именно с думите: „Мир вам!“ (Йоан 20:19). Това не е просто пожелание за спокойствие, а свидетелство, че чрез Неговата победа над греха и смъртта е възстановен истинският мир между Бога и човека. В този смисъл Христос не само проповядва мира, но Самият Той е Мирът. Свети апостол Павел казва: „Той е нашият мир“ (Еф. 2:14).
Затова и християнският мир има преди всичко вътрешно измерение. Човек може външно да живее в общество без война, но ако душата му е изпълнена със страх, омраза, завист, гняв и отчуждение, той не познава истинския мир. И обратно – мнозина светци са живели сред гонения, страдания и дори войни, но са носели в себе си дълбокия Христов мир, който не зависи от външните обстоятелства.
Именно затова Църквата разглежда мира като плод на духовния живот и на победата над греха. Светите отци постоянно подчертават, че човекът, който е придобил мир в душата си, става източник на мир и за околните. Известни са думите на свети Серафим Саровски: „Придобий мирен дух и хиляди около теб ще се спасят“.
Тук се разкрива и дълбоката разлика между християнското и светското разбиране за мира. Светът обикновено търси мир чрез външни механизми – сила, баланс, политически договори, възпиране, контрол. Християнството не отрича необходимостта от подобни средства в условията на падналия свят, но твърди, че те не могат сами по себе си да създадат истински и траен мир. Защото причината за войните се намира не само в политиката или икономиката, а в самото човешко сърце.
Затова Христос казва: „Отвътре, от сърцето човешко, излизат зли помисли“ (Марк 7:21). Войните, насилието и омразата са външно проявление на една вътрешна духовна болест. Без изцеление на човешката личност всяка система за мир остава крехка и временна.
В този смисъл християнският мир е активна и творческа сила. Той не е пасивно бездействие, нито примирение със злото. Напротив – той предполага борба: преди всичко със злото в самия човек. Миротворецът в християнството не е човекът, който просто избягва конфликта, а този, който носи истина, справедливост, любов и помирение. Именно затова Христос казва: „Блажени миротворците, защото те ще се нарекат синове Божии“ (Мат. 5:9).
Следователно истинският мир, според християнството, не е просто „мир между държавите“, а възстановяване на правилните, изконни, предгреховни отношения:
– между човека и Бога,
– между човека и ближния,
– между човека и самия него,
– и между човека и цялото творение.
Само такъв мир може да бъде траен. Само такъв мир е мир в пълния смисъл на думата. Всичко останало е временно примирие между конфликти.
Накрая бих искал да пожелая молитвено на всички вас, които сте се посветили на защитата на нашето земно Отечество здраве, сили и дръзновение във вашето служение. Бих искал да знаете, че светата Църква на всяка своя литургия се моли за вас, като за нейни скъпи и многообични чеда.
Нека Божият мир и Неговата велика милост, по молитвите на Пресветата Владичица наша Богородица и на всички светии, да бъдат над вас, над милия ни народ и над целия свят!
Нека винаги търсим на първо място Божия мир! Тогава ще имаме надежда и за възстановяване на земния мир.
Благодаря за Вашето внимание!
† ДАНИИЛ
ПАТРИАРХ БЪЛГАРСКИ
гр. София, Военна академия „Георги Стойков Раковски“,
22.05.2026 г.
