Автор: Ивайло Борисов
В историята на православната едногласна музика, наречена и източно-църковно пеене, със златни букви са написани имената на много български музикоучители и свещенопевци, които със своя талант и неуморим труд са заслужили най-почетно място сред музикантите на вселенската Православна Църква. Тази година на 01 ноември се навършват 100 години от блажената кончина на нашия сънародник Петър Сарафов.
Петър Вълчов Сарафов е роден на 15 октомври през 1842 г. в Гайтаниново, Неврокопско. Първите уроци получава в родното си село при Георги Зимбилев[1]. През 1860 г. завършва с отличие гръцкото училище в гр. Сяр. През следващите десетина години учителства в гр. Сяр и в различни неврокопски села като Гайтаниново, Либяхово, Зърново, където заменя гръцкия език в преподаването с българския. Петър Сарафов става член на създаденото през 1873 г. в Неврокоп учителско дружество „Просвещение”. През същата година в гр. Мелник се открива българско училище, в което Сарафов става първият български учител. През следващите няколко години (1874-76) той отново преподава в неврокопските села. След погрома на Априлското въстание е хвърлен в Драмския затвор. През 1879 г. живее в Пловдив, но по настояване на Българската екзархия се връща в Македония и през 1881 г. възстановява закритото пет години по-рано българско училище в Сяр.[2] В края на 1884 г., наклеветен от гръцкото духовенство, е арестуван заедно с останалите учители, осъден е от Военен съд в Солун и заточен в Мала Азия.[3] По-късно успява да избяга от там и се установява в София, където живее до края на живота си[4]. В София Петър Сарафов пее в църквата „Св. Николай Софийски“[5]. Почива на 01 ноември 1915 г.[6] Петър Сарафов е баща на дееца на македоно-одринското революционно движение Борис Сарафов (†1907) и на драматичния артист и режисьор Кръстьо Сарафов (†1952).
През 1912 г. е издадено Сарафовото „Ръководство за практическото и теоретическото изучаване на восточната църковна музика“, който е най-обемистият и изчерпателен от всички излезли в България псалтикийни сборници. Сборникът съдържа: Ръководство за практическото и теоретическото изучаване на восточната църковна музика; Биография на св. Йоан Кукузел; Парахордни уроци; Воскресник; Антология (цветосъбрание)[7]. В своето „Ръководство“ Петър Сарафов включва репертоар от славяноезични произведения на Кукузел[8]. Много от произведенията на св. Йоан Кукузел стават достояние на българската общественост от възрожденските им версии на Петър Сарафов, свързани с „екзегетическия“ (тълкувателен) период в нотационните системи.[9] От посвещението в „Ръководството” става ясно че първите учители по църковно пеене на Петър Сарафов са били баща му Вълчо К. Сарафов и братовчед му Георги Иванов (Зимбилев)[10]. От малкото грешки, допуснати при нотирането на поместените песнопения в „Ръководството”, става ясно, че авторът му е владеел добре ортографията (правописа) на източното пеене[11]. Музикологът Петър Динев нарича Петър Сарафов „добър познавач на източното църковно пение и знаток[12] на гръцки език”.[13] Динев свидетелства, че Сарафовия сборник има в основата си възкресника на Николай Триандафилов[14], докато теоретичната му част е лично дело на Петър Сарафов. „Разгледано като научно изследване, то има голяма стойност. В него систематично са изложени най-главните въпроси от теорията на източното пеене и по някои от тях са дадени подробни уместни и напълно задоволителни разяснения.”[15] Справедливостта изисква да се замислим – щом до ден днешен сборникът на Петър Сарафов е признат за най-обемният и изчерпателен, какъв ли отзвук е предизвикало у любителите на източното пеене излизането му преди повече от сто години в освободеното ни отскоро Отечество?
За правилната оценка на делото на Петър Сарафов, трябва да се вземат предвид няколко фактора. На първо място, Сарафов е част от възрожденското учителско съсловие, което заедно със духовенството е формирало облика на тогавашната българската интелигенция. Тогавашните учители са били запознати не само с православната вяра, но и с богослужебния ред. Те са преподавали и богослужебни книги като Часослова и Псалтира. Затова, когато се е търсел учител за някое населено място, от съществено значение е било той да познава църковната служба, в която е вземал участие и като църковен певец[16]. Второ, трябва де се има предвид и фактът, че деветнадесетото столетие е векът на Романтизма. А през това време народното чувство се е възпитавало и толерирало. Затова макар че е владеел модерния тогава гръцки език[17], Сарафов се е борел за правото да преподава на роден български език. Историкът д-р Димитър Христов свидетелства, че: „Пламъкът на патриотизма, който разпалят по-старото поколение възрожденски учители, се превръща в огън у техните ученици.”[18]
Пред нас изпъква величавата фигура на интелигентния, вярващ български учител, който се бори за свободата на Отечеството си, част от която борба е и духовно-просветната мисия. Несъмнено църковно-певческата и издателска дейност на Сарафов са съществена част от просветната му мисия. Днес, когато честваме паметта на заслужилия ни музикоучител и сънародник Петър Сарафов, би било хубаво да си зададем следните въпроси: какво е днес отношението на църковните музиканти към техния благословен жребий, както и това на днешната интелигенция към родната ни Църква? И какви плодове ще произлязат от това за бъдещите поколения? Дано по благоволението на всемилостивия Бог те да бъдат добри и вдъхновяващи, а не дегенеративни.
[1] Георги Зимбилев (1820-1880) е български възрожденски просветен деец и участник в църковно-националните борби на българите в Източна Македония.
[2]Срв. Българската възрожденска интелигенция. Учители, свещеници, монаси, висши духовници, художници, лекари, аптекари, писатели, издатели, книжари, търговци, военни… Енциклопедия, Автори Р. Аврамова, В. Василева, Д. Давчева, Кр. Даскалова, Д. Димитрова, В. Еленкова, М. Куюмджиева. Съставители Н. Генчев, Кр. Даскалова. С. , 1998, с. 584.
[3] Срв. Енциклопедия България, т. 6, С-Ти, БАН, С. ,1988, с. 41.
[4] Българската възрожденска интелигенция…, с. 584.
[5] Срв. Свещ. К. Попов. Развитие на църковнопевческото дело по времето на екзарх Йосиф І (източна традиция). ДК, кн. 5, 2004, с. 26.
[6] Българската възрожденска интелигенция…, с. 584.
[7]Срв. П. Сарафов. Ръководство за практическото и теоретическото изучаване на восточната църковна музика. С. ,1912.
[8] Трябва да се отбележи, че творчеството на св. Йоан Кукузел е гръцкоезично.
[9] От 17 в. нататък църковните музикотворци търсят осъвременен прочит, тълкуване на музикалните произведения на предшествениците си. Процесът на ново претворяване на богослужебните мелодии, наречен музикален екзегезис (тълкувание), намира своя кулминационен завършек в делото на тримата музикоучители – митрополит Хрисант, Хурмузий Книгохранител и Григорий протопсалт, които през 1814 г. изработват Новия аналитичен невмен метод. Чрез този метод музикоучителите разтълкували и превели на създадената от тях система записите на мелотворците, творили със старата нотация.
[10] Виж. бел. 1.
[11] По данни на църковния певец и познавач на ортографията на невмената нотация Борис Борисов, хорист в пловдивския митрополитски хор „Св. Ерм”.
[12] Ескперт в дадена област.
[13] П. Динев. Духовни музикални творби от св. Иоан Кукузел. С., 1938, с. 5.
[14] Николай Триандафилов е български музикоучител от 19 в. Неговият „Воскресник нов” е издаден през 1847 г. в Букурещ.
[15] П. Динев. Обширен възкресник с полиелеи, величания, катавасии и подобни. Превел от източни на западни ноти Петър Динев. Част втора, С.,1949, с. 14.
[16] Много от нашите изтъкнати музикоучители и певци са били и учители.Такива например са: Геро Мушек, Христо Пулеков, Груйо Манев, Сава Доброплодни, Никола Златарски и др.
[17] Петър Сарафов е работел и като преводач от турски език. Срв. Българската възрожденска интелигенция…, с. 584.
[18] http://www.academia.edu/4198683
Views: 19
