Представянето на втората книга на свещеник Владимир Дойчев „Срещи със смъртта“ на 17 май успя отново да напълни салона на Софийската света митрополия. Рядко български автор може да събере в делнична вечер толкова много хора, такава пъстра и разнородна публика, да задържи вниманието им близо два часа, да ги обедини около писаното слово, още повече, ако той няма претенции да е писател. Срещата се превърна от презентация на книга в топла и спасителна беседа за Господа и Неговата победа над смъртта. Всеки, който познава отец Владимир, знае, че той говори тихо, но пък всяка от думите му предизвиква буря в душата.
„…Всичко, което някога съм писал, е едно предложение за приятелство в Христа“ – каза столичният свещеник. „Това е книга, която е поменик за моите приятели, починалите, и аз не съм готов да се разделя с никой от тях, както най-често става. Не съм готов да ги забравя. Не мога да ги пратя в небитието, понеже знам, че те са живи. Ако смъртта не бъде разбрана с цялата ѝ трагичност, с цялата ѝ ужасяваща пъстрота, с цялото ѝ нелепо присъствие в нашия живот, тогава и Христос не би бил разбран правилно. Христос би останал някакъв философ, учител, прекрасен образ за подражание, но не и най-важното – Победител над смъртта и греха и Изкупител на човешкия род. Затова може да се каже, че „Срещи със смъртта“ е продължение на първата ми книга с проповеди „Среща с Живота“…“
Отец Владимир е направил в сборника си с есета дисекция на смъртта във всичките ѝ смисли. Духовникът успява да насочи личния ни прожектор не толкова към тлението на тялото, колкото към греха като причина и за духовната смърт. Той деликатно изобличава ослепяването ни за другия, изпращането му в някакво мисловно небитие, което също е една своеобразна вътрешна гибел. Но най-трудни за слушане бяха думите му, че компромисът с този свят и неговата логика е една малка смърт. Че именно от компромиса се ражда и религиозният фанатизъм.
Жадните за духовна утеха хора в залата използваха възможността да питат свещеника за всичко, свързано със смъртта, което им тежи, плаши, вълнува.
„…Това, което можем да направим за нашите починали, не е само да запишем имената им за поменаване на Литургията или да прочетем вкъщи акатист. Да, това е много необходимо, но не е достатъчно. Трябва целия си живот на посветим на Бога. Това би била най-добрата панихида – когато човек се откаже от своята воля и се научи да изпълнява Божията.“ – обобщи накрая отец Владимир.
Текст: Любомир Серафимов
Видео: Любомир Върбанов
Снимки: Василианна Мерхеб
{youtube}sJZoPrR_714{/youtube}
{joomplucat:585 limit=16|columns=4}
Views: 0
