На 26 февруари тази година се навършват 70 г. от успението на силно почитания от българи и руси св. Серафим, архиепископ Богучарски и Софийски Чудотворец, чийто гроб и мощи се намират в криптата на руския храм-подворие „Св. Николай Мирликийски“ в центъра на българската столица. Именно тук светителят извършва достойно архиерейската си служба през последните тридесет години от своя живот, обгрижвайки духовно както руските емигранти, така и множество българи, в това число и духовници.(Пълното житие на светията можете да прочетете тук.)
Безбройни са чудотворните и душеспасителни прояви на Софийския архипастир към просещите неговото застъпничество пред Бога както преди, така и след блажената му кончина. Затова на 26 февруари 2016 г. архиепископ Серафим Соболев е канонизиран за светец съвместно от Българската и Московската патриаршии – като Софийски и Богучарски Чудотворец.
Тази извънмерна святост е и показател за истинността на множеството богословски трудове, които ни оставя св. Серафим – в неговото служение и творчество основно място заема борбата за чистота на Православната вяра и нейното проявление в живота на всеки християнин. С оглед множеството паралели между ролята на Православието за укрепване на руския и на българския народ в средновековието, както и сходствата в упадъка на двете държави поради атеистични идеологии в последно време, в чест на светеца публикуваме откъси от неговия труд „Руската идеология“ (1939 г.), издаден на български език като част от книгата „За православната монархия“. Макар в текста да се говори конкретно за Русия, избраните слова са силно актуални и приложими за българската действителност, като оформят своеобразна национална идеология за благополучното бъдещо развитие на една православна държава – опорна точка за връщане на народ и управляващи към истинната вяра като най-важното условие за възраждането на родината.
+++
(Из Глава трета – бел. ред.) Ние трябва да се върнем в православната вяра на нашите предци, която е била преди всичко вяра аскетична, т.е. съпровождала се е от постоянна молитва, пост, милосърдие и въобще от всички подвизи на добродетелния християнски живот, под ръководството на нашата майка Църквата.
Всички руски нещастия започнаха с това, че ние се отдалечихме в своя живот от Църквата. Престанахме да се ръководим от нейното учение и устав, и положихме за основа на своя живот и дейност всевъзможните богоборческо-еретични учения, а по-точно казано – своята греховна и страстна воля, която ни направи по-лоши от несмислените твари. Някога св. Серафим Саровски пророчески говореше, че големите беди се надигат срещу Русия поради това, че руският народ е започнал да живее не по устава на Църквата и е взел да нарушава постите в сряда и петък. Но какво би казал той ако беше доживял до наше време, когато нашите люде престанаха да постят и през Великия пост. През това време те посещаваха светските театри, предаваха се на танци и оргии до сутринта даже срещу църковните празници, а улични жени в руските градове ставаха 12-годишни момиченца. Ние започнахме да дишаме грях, защото не поискахме да дишаме благодатните повеи на Св. Дух. Ние започнахме да пием грях, защото не поискахме да пием от възраждащата ни жива вода, изобилно изливана върху нас от светата Църква за наш свят, блажен и вечен живот.
Трябва сериозно да се опасяваме от това греховно състояние в днешния ни живот. Всички руски православни люде трябва отново да се слеем с Църквата, строго да се придържаме към нейните устави като най-спасително ръководство в живота. Ние трябва подобно на нашите предци да имаме действена и жива вяра, за което трябва винаги да се молим, трябва често да четем Словото Божие, творенията на светите отци на Църквата, Чети-Минеите (жития на светиите), неотклонно да спазваме всички пости и да бъдем милосърдни, за да не бъде вярата ни мъртва, а жива и спасителна.
Тази вяра на нашите предци е направила Русия велика. Вярата и в сегашното време на живота ни ще спаси Русия, ще я възроди и отново ще върне предишното ѝ величие. (…)
Нека ние, подобно на нашите предци, съгласно с Богооткровеното и светоотеческо учение да се стремим преди всичко и повече от всичко към благодатта на Светия Дух като висша цел на живота си. Нека да преследваме тази благодат като Царство Божие чрез аскетична вяра, съпровождана с християнски добродетели и в частност с любов, без което вярата ни не може да бъде спасителна и жива. Така и ние да изразим в това своя религиозно-нравствен идеал – своята руска идеология.
Но тук следва да напомним, че ако благодатта на Божествения Дух е най-голямото и висше за нас съкровище, то такова съкровище трябва да бъде за нас и православната вяра, чужда на всякакви ереси. Защото отстъплението от тази вяра ни отдалечава от Божествената благодат, получавана в Църковните тайнства: „Но ако дори ние, или ангел от небето ви благовестеше нещо по-друго от това, що ние благовестихме, анатема да бъде“ – казва апостол Павел (Гал. 1:8). Ясно е, че няма за нас по-голямо нещастие от това да отстъпим от православната вяра. (…)
В такъв случай трябва да отхвърляме от себе си всяка мисъл за каквото и да е верово смешение с инославните изповедания и в частност с католиците и лутераните. Длъжни сме винаги да помним, че вероизповедните различия не са само временни разделения, нямащи вечно значение и за нас, и за инославните християни по отношение на вечното спасение. Тези различия са много и много съществени за нас, защото само истинната православна вяра ни дава действената и спасителна благодат, в която е цялото наше спасение и тук, и там зад гроба. По учението на св. Иоан Касиан Римлянин, само благодатта съобщавана в тайнствата на православната Църква може да ни спаси, защото единствено с нейна помощ може да побеждаваме страстите и да достигаме нравствено съвършенство. А по учението на св. Симеон Нови Богослов благодатта на Светия Дух е тази наша премяна, без която няма да можем да влезем в небесния Христов чертог, за вечно блаженство.
Но отстъпниците от православната вяра, приели по думите на апостола друго благовестие, не могат да имат благодатта на Светия дух в качеството ѝ на обновяваща, прераждаща и спасяваща сила. (…) Тук е нужно да имаме предвид словото на апостол Иаков: „Който опази целия закон, а съгреши в едно, той бива виновен във всичко“ (Иак. 2:10). Когато една част от човешкото тяло заболее, то и другите части боледуват с нея: „И кога страда един член, страдат с него всички членове“ (1 Кор. 12:26) – и накрая целият човек се разболява. Затова нашата св. православна Църква счита едно или друго инославно християнско изповедание за неистинно, или даже недостойно за наименованието Църква, дори то и да обладава някои здрави догматически учения. (…)
Затова нека не само старателно да пазим православната си вяра, но да се стараем тя да бъде за нас основа, която да прониква в цялото ни същество, в движенията на ума, волята и сърцето. Иначе казано, православната вяра трябва да бъде за нас критерий за истината при оценка на всяко човешко учение или постъпка. Тази оценка несъмнено ще съответства на истината, защото православната вяра ще ни насочи за разрешаването на един или друг въпрос да се обръщаме към Богооткровеното светоотеческо учение, проникнато от Светия Дух, Когото Господ е назовал – Дух на истината (Иоан 14:17; 15:26; 16:13).
В православната вяра ние получаваме оръжие, за да се борим с греха и да носим кръста на нашите скърби, тъй като чрез вярата в църковните молитви, богослужения и тайнства, на нас ни се подава Божествена сила от същия Този Дух Светий, Когото Господ е нарекъл сила (Деян. 1:8). Православната вяра трябва да бъде за нас и средство за получаване на Божествена радост, защото само при наличието на вяра светата Църква обилно излива върху нас утешение в тайнствата и другите източници на благодат от Светия Дух, Когото ненапразно Господ е нарекъл – Утешител (Иоан. 14:16, 26; 15:26; 16:7).
И нека православната вяра, като господства по такъв начин в цялото ни същество, да бъде в същото време и вяра изповедническа, за да знаят всички, че тя е за нас най-главната сила и наша победа, победила света (Иоан. 5:4).
В дадения случай нашите предци трябва пак да ни бъдат за пример. С целия си религиозен бит те открито изповядвали своята православна, царуваща в тях вяра и свидетелствали, че тя е за тях по-скъпа от всичко на света. Те не се срамували да бъдат православни в своя личен, обществен и държавен живот, и с действията си показвали, че православната вяра съставлява същността на живота и техните сърца всецяло са насочени към нея.
(…) Нека православната вяра да прониква в цялата наша дейност, във всичките ѝ области. Някога св. Иоан Рилски, небесният покровител на великия пастир Иоан Кронщадски (и на българския народ – бел. ред.), в своето послание до благочестивия български цар Петър го увещавал да лежи в нозете на своята майка Църквата и да прекланя своята върховна власт, царските и държавни дела, пред нейните първосветители: „Падай в нозете на твоята майка Църквата. Припадай усърдно и прекланяй пред нея първопрестолната си власт“.
Как след всичко това ние, православните люде, да не преклоним глава пред православната Църква в лицето на нейната йерархия и църковна власт, във всичките си не само лични, но и обществени дела?!
Нека всички руски институции, включително и политическите, да имат за своя основа православната вяра и нейното учение, и да действат в името на тази вяра с благословението на църковната власт, оказвайки ѝ безусловно послушание.
Добре е даже тези институции да носят православни названия, защото името православен трябва да бъде за нас най-драгоценно и въжделено. То, като жизнено ръководство, трябва да ни задължава да не отстъпваме от православната вяра в нашата работа, а напротив, да направляваме действията си с цел тържеството на вярата.
Така ние сме длъжни да изповядваме своята вяра със съзнанието, че чрез нея нашите предци достигнаха дотам, че Господ е царувал в сърцата им със Своята благодат, с нейната святост и блаженство. (…)
Впрочем нашите предци, както казахме по-горе, са имали още едно свойство на своята вяра. Тя е била смирена, тъй като на тях им е било присъщо покаянието – този истински израз на смирението.
Благодарение на смирението, без което никакви действителни подвизи в християнския живот не са възможни, вярата на нашите предци е била аскетична, като е преминавала в изповедническа. Това е разбираемо: със своето Смирение Господ, нашият Спасител, победи дявола, прослави Се с Божествена слава и ни дарува спасение. „Смири Себе Си, бидейки послушен до смърт, и то смърт кръстна. Затова и Бог Го високо въздигна и Му даде име, което е по-горе от всяко име“ (Фил. 2:8-9). Нему беше угодно да положи това смирение в основата на нашия християнски живот, живян по Неговите Божествени заповеди, които Той изрече в Своята проповед на планината (Мат. 5:1-12).
В съответствие с това св. Макарий Велики гледа на смирението като на основа на християнството: „За основа на християнството – казва той – служи това състояние на човека, при което той макар да извършва дела на правдата, не се успокоява и не се почита за велик, а вижда себе си като нищ духом“. По учението на този св. отец на Църквата, в това смирение се състои и основният признак на християнството. Той казва: „Ето основният признак на християнството – колкото и да се потрудиш, колкото и праведни дела да извършиш, оставай с мисълта, че нищо не си направил… Макар и да си праведен пред Бога, длъжен си да казваш – аз не съм праведен, не се трудя, а всеки ден само започвам“.
Така са гледали на смирението и другите св. отци на Църквата. Те учили, че смирението има силата да изтребва всички козни на дявола, всяко зло в нас и всички наши страсти(…) Светите отци на Църквата Евтимий Нови (Иверски), Максим Кавсокаливит и Григорий Синаит учат, че: „Смиреномъдрието е майка, начало и корен на всички добродетели“. Св. Авва Доротей: „Нито страхът Божий, нито милостинята, нито каквато и да е друга добродетел не може да бъде извършена без смиреномъдрието“. Както свидетелства преп. Макарий Египетски, без смирение и самата молитва няма да бъде полезна за нас и целият подвиг на християнския ни живот ще бъде суетен. Така по думите на св. Исаак Сирин „каквото е солта за всяка храна, това и смирението за всяка добродетел“. От тези думи на преп. Исаак е явно, че смирението е критерий, който безпогрешно определя къде е истинната добродетел и къде я няма. (…)
Силата на смирението се състои в това, че с него се съединява благодатта на Светия Дух, по словото на Апостола: „Бог се противи на горделиви, а на смирени дава благодат“ (Иак. 4:6; 1 Петр. 5:5). Тази благодат като на свой престол почива в смирените. От тук е понятно защо Господ изисква от нас ние да се научим на Неговото смирение като необходимо условие да се съединим с Него. Затова Той казва: „Дойдете при Мене… и се поучете от Мене, понеже съм кротък и смирен по сърце.“ (Мат. 11:28-29) (…)
Но ако смирението е направило вярата на нашите предци аскетична и изповедническа, това било и причината да пазят те своята вяра в цялата ѝ православна чистота, чужда на всякакви еретични заблуждения. Това смирение, изразяващо се винаги в покаянието на нашите предци, не е допускало гордостта да владее сърцата им. По свидетелството на Иисус син Сирахов, гордостта е начало на греха и отстъплението от Господа (Сирах. 10:15). Както смирението е източник на всички добродетели, така гордостта, по учението на св. Иоан Касиан, е източник на всички грехове и престъпления. По думите на преп. Иоан Лествичник: „Гордостта е началница и завършек на всички злини“. В частност гордостта се явява първа и най-главна причина на всички ереси. (…)
Смирението със своето покаяние е предпазвало нашите предци от ересите. Заедно с това то е предпазвало родината от гибел и, бидейки основа за присъствието в нея на велика благодат, е било в същото време причина за нейното величие и слава.
Но щом само руските люде тръгнаха по пътя на дяволската гордост, на тежкия еретичен грях и атеистичното отстъпление от православната вяра, то благодатта на Светия Дух, този спасителен източник на живот, започна да оставя нашата Русия, която накрая беше хвърлена в море от нечувани нещастия.
Трябва винаги да помним за какво сме наказани от Бога. Да, преживените беди се случиха в нашия руски живот затова, че ние отстъпихме от православната вяра. Но това не би станало с нас, ако не се бяхме възгордели, а бяхме продължили да пребиваваме в смирението и покаянието, които украсяваха вярата на нашите предци. Нека да бъдат незабравими за нас словата на преп. Марк Подвижник: „Ако се бяхме старали да придобием смиреномъдрието, то нямаше нужда да бъдем наказвани, защото всяко зло и скръбно събитие, което се случва с нас, става заради превъзнасянето ни. Ако на Апостола, за да не се превъзнася той, е бил допуснат ангел сатанин да му причинява мъки и вреда, толкова повече на нас ще бъде допуснато сам сатаната да ни тъпче, когато се превъзнасяме, докато не се смирим. Праотците са притежавали домове, владеели са богатство, имали са жени, грижели са се за деца и заедно с това, поради своето ненаситно смиреномъдрие, са беседвали с Бога. А ние се отдалечихме от света, презряхме богатството, оставихме домовете си и мислейки, че живеем по Бога, биваме поругани от бесовете заради нашето превъзнасяне“. (…)
Затова нека смирената вяра на предците да се въплъщава в съвременния ни живот. Иначе казано, нека нашата руска идеология – православната вяра, да се съпровожда не само с християнски добродетели, апостолска чистота на учението, като източник на действителна благодат и изповедничество, но да бъде основана на смирението, без което по думите на св. Симеон Нови Богослов, нищо добро не бива.
Само че тази смирена вяра ще бъде спасително достояние за нас и за Русия само ако стъпим на пътя на първото проявление на смирението, т.е. на пътя на покаяние за своите грехове. Това особено важи за най-тежкия наш грях, в който са виновни активно или пасивно всички руски люде: в греха на бунта против самодържавната власт на нашия цар – помазаника Божий. (Тук се има предвид както убийството на св. цар Николай II и неговото семейство, така и причините, довели до него, подробно изследвани във Втора глава – присвояването на църковните имущества от страна на държавата, а заедно с тях и отнемане от Църквата на образователната ѝ функция; допускането на богоборчески учения като хуманизъм, толстоизъм, либерална научност, социализъм; учредяването на съсловно-изборните земски учреждения и училища и на Държавната Дума, както и уронването авторитета на Църквата и отричането на единоначалната царска власт – бел. ред.) Този грях се явява за нас толкова тежък затова, защото той доведе след себе си загубването на съвестта от руските люде, отдалечаването им от Църквата, от нейната вяра, учение и благодат. Този грях е връх или плод на различни тежки религиозно-нравствени престъпления, които извършваха руските люде в течение на много и много години.
Въпросният грях е толкова голям в Божиите очи, че е препълнил чашата на Божественото дълготърпение. Ето защо, след като руският народ отхвърли своя цар, Господ тутакси отхвърли и Русия. И тя потъна в пропастта на нечувани бедствия. (…)
(Из Четвърта глава – бел. ред.) Ако руските люде, които поради неверието си са били виновни в активно въстание против самодържавната царска власт, се покаят в смисъла на изложеното светоотеческо учение и чрез това унищожат в себе си почвата, на която израсна и се извърши този сатанински грях на противенето, то заедно с това ще се измени и тяхното отношение към царската власт от отрицателно към положително.
Що се касае до мнозинството руски люде, неотстъпили от православната вяра, но виновни в една или друга степен в предателство срещу царя чрез своето престъпно-снизходително отношение към противозаконните деяния, то тяхното покаяние трябва да се състои в откритото изповядване на истината, че една от основите за възраждането на Русия се явява царската самодържавна власт на Божия Помазаник. Ще свидетелстваме, че никаква друга форма на управление в Русия не е приемлива, че нашият държавен строй може да бъде единствено съответстващ на православната вяра на руския народ. Защото само за такава власт ни говорят богооткровените писатели и св. отци като за произлязла от Бога. Те свидетелстват за нейната неприкосновеност и изискват почитане към нея. То трябва да се изразява в нашите молитви за царя и неговата власт като основа за благоденствие и живот, както и за нашето подчинение спрямо тази власт.
Източник: Св. Серафим Соболев, „За православната монархия“. Издава: ИСКОНИ, София 2019
Материала подготви Пламен Михайлов
Views: 5
