Кладнишки манастир „Св. Николай“

За контакт: тел. 076/58 89 74

И.д. игумен: свещеник Йоан-Орлин Алексиев – 0884 134 889

Манастирът “Св. Николай Мирликийски Чудотворец”, наричан още „Свети Никола – летни” се намира източно от село Кладница във Витоша. Разположен е върху тесен скалист хребет между потоците „Зла река” и „Вировете”, образуващи заедно р. „Танчовица”. Манастирът влиза в състава на т. нар. Софийска мала Света гора.

Над светата обител се намират останките на древна крепост, която по времето на Втората българска държава е включвала земите на манастира и е била владяна от местен болярин. Крепостта се е намирала на върха “Градището”, а болярските имоти включвали близките села Владая, Мърчаево и Кладница. Във вътрешността на крепостта са били разположени две църкви – в долната част се е намирала църквата “Св. Никола”, която именно е част от днешния манастирски комплекс, а в горната – „Св. Петка“, чийто развалини се виждат и до днес. Крепостта най-вероятно е била построена през V-VІ в., за което свидетелстват намерените останки – керамичен материал и хоросан. Кладнишката крепост е била голяма, заемала е площ от около 10 000 кв. м. Останките са тревясали, но личат стени високи до 0,70 м.

Югозападно от крепостта и под самия манастир има следи от ранновизантийско и средновековно селище. При археологически проучвания и разкопки са открити останки от керамични съдове и монети. Тук е намерена и интересна по форма глинена лампа, както и тръби от водопровод. Археолозите отнасят керамичния материал към най-ранните крепостни останки от ранновизантийската епоха. Въз основа на запазените части от зидове и парчета от строителна и битова керамика се предполага, че крепостта и манастирския комплекс в нея са съществували и в периода ХІІ – ХІV в.
В близост до манастира се намират два извора, чиято вода се е считала за лековита още от древността. Тези извори са захранвали с вода крепостта. Местността, в която са изворите, се нарича “Богов кладенец”.

По време на османското нашествие по нашите земи около 1382 г. крепостта „Градището” е превзета. При поругаването на крепостта от турците са изклани всички нейни обитатели, а сградите заедно с църквите са били изгорени.
Преданието разказва, че боляринът със своите момци се бранил дълго време срещу еничарите. Един ден една жена, без да я види някой, нарочно или случайно не се знае, излязла от долното кале и се разхождала покрай вратата. Турците я видели и уловили – подложили я на мъчения и тя всичко изказала. Между другото тя изказала и откъде взимат войниците вода. Като не могли турците да влезнат в калето, защото тайните врати били затворени, те счупили кюнковете – водопроводните тръби и отбили водата в коритото на реката. Вътре в калето останали без вода. Оттогава тоя приток останал с името „Еничарски камък”. Войниците, лишени от вода, не са могли да се бранят вече дълго време. Те предложили да се предадат, но да спасят живота на жените и децата и турците приели. Когато, обаче отворили вратата и се предали, еничарите ги изловили и всички до един изклали заедно с болярина. Това зверско клане се извършило на отсрещния камък, откъдето носи и името „Плачи камък” или „Плачи хълм”, защото били изсечени всички: и мъже, и жени, и деца и плач се издигнал до небеса.

След сечта крепостта била разрушена, а сградите заедно с църквите изгорени и разрушени. Богатите имоти били завладени от предводителя на еничарите, чиито наследници в най-първо време били Осман паша и брат му Саид паша в София. Селяните, които помнели за този случка, по предание ходили на това място, та се молили Богу. По този начин църквите станали място за богомолство, а местността „Градище” свещена. Местни хора поправили двете църкви и продължили да идват в местността и да се молят. Постепенно църквите се обединили в манастирски комплекс.
През 1830 г. Спас Бурнов от село Мърчаево, имал съновидение, че трябва да обнови този манастир. Обновлението започнало през 1841 г. и приключило 1845 г. Средства за възстановяването са събирани от местни хора. Когато всичко било готово, Спас Бурнов станал първи игумен и заживял в манастира. През 1848 г. обителта е отново разрушена от турците, а Спас Бурнов е поруган и посечен.

През 1866 г. манастирът отново възкръсва за духовен живот, а през 1883 г. малката църква е изографисана с помощта и застъпничеството на влиятелния Софийски Осман паша. Срещу тази услуга той присвоил голяма част от земите и горите на манастира по Витоша планина. По това време манастирът има осем стаи за гости и четири за прислугата. На мястото на един от изворите турският пътешественик Евлия Челеби построява чешма и я нарича „Чешма на щастието”. Интересно е, че тя и до днес тече на интервали. Местните хора вярват и разказват, че щом грешен човек се опита да пие от чешмата, чучурът секва. Успява да пие само праведник.

Светата обител представлява комплекс от църква, две жилищни и стопански сгради. Църквата е малка еднокорабна, едноапсидна култова сграда, с две конхи, без купол и е построена през 1841 г., а вътрешният ѝ притвор – през 1885 г., според надпис върху стенописите му. „Создася церква храм св.обител Святому Николаю в лето 1841, отца игумена Анания, устабаши Боне и Михалко”.

До западната фасада е долепен портик, изпълняващ ролята на външен или открит притвор. Изографисан е в периода 1883 – 1885 г., за което научаваме от надпис върху стенописите му. Върху оригиналната храмова икона намираща се над входа на храма, има подпис на Самоковеца Константин Геров Антикаров, който по това време е даскал в близкото село Попово. По същото време там се строи местната църква “Успение на Пресвета Богородица”, която впоследствие е разрушена. Над иконостаса й работи зограф Никола Образописов. Културолози и реставратори смятат, че иконите от олтарната преграда на Кладнишкия манастир са също негово дело.

Стенописите в наоса на църквата са характерни със своя примитивизъм и илюстративност. Голяма част от тях са повредени. Тези, които са на тавана, са частично отмити от дъждовете, а цялата стена е оронена на 1,50-1,80 м. над пода. Повечето от стенописите се съпътстват със списъци на дарителите. Добре са запазени два от стенописите върху тавана на храма “Христос Емануил” и “Христос Пантократор”.
Иконостасът е резбован, дооформен и покрит с варак и зография. Оригиналните икони са почистени, реставрирани и консервирани.
Част от комплекса на Кладнишкия манастир е и двуетажна жилищна сграда, построена след Освобождението, вероятно върху основите на стара разрушена съществувало по-рано постройка.

За богатата и превратна история на манастира научаваме и от частично запазени богуслужебни книги: Инвентарна книга от 1845 год., водена от монаха Ананий, който се счита за основател на съвременния манастирски комплекс. Оцелял е един старопечатен “Псалтир” и едно “Софроние” с преписка: “Да се знае кога купихмо това савроние. Тогай беше сене 1864. Купи го Мартин Ватах, Илко, Игнат, Маринко, Андрея, Костадин, Марин за здравие и за душевно и за спасение. Амин. Купи го Марин и Даман за 76:20 гроша пари.” През 1851 г. в манастира „ доиде монах Пахомий на Дионисия син от София”, както личи от преписка върху Ирмологий. Освен свещеномонаха Ананий и монаха Пахомий в Кладнишкия манастир се е подвизавал и друг брат известен от надписите по много голяма част от богослужебните книги, днес загубени, – монах Исая от Тернов. Негов е бил Псалтир, който носи подпис „монах Исая в 1882 от Р. Хр.”. Изглежда богослужебните книги са били донесени от него. Псалтир, Напрестолно евангелие и Октоих, Цветен и Постен триод, Минеи, всичките руски печатни издания от 1864-80 г., са били описани от служители на Пернишкия исторически музей през 1979 г.

Данни за живота на Кладнишкия манастир научаваме от описите на Софийска митрополия. В 1871 г., когато Софийската църковна община е описвала имотите на манастирите, откриваме следните данни: Монастирът Кладнишки под управлението на йеромонаха Ананий е имал 2 кила чисто жито, 5 кила овес и лимец 25 кила лимец, 8 говеда, 1 чифт волове, 2 товарни коня, едно малко конче и 4 свине.

От 1957 да 1989 година манастирът е женски и в него достойно и праведно се подвизава монахиня Павла.
Към настоящия момент манастирът не е действащ. Духовно се обгрижва от енорийски свещеник.
За храмов празник се чества 9 май – Пренасяне мощите на св. Николай Мирликийски Чудотворец – Летен Никулден.

йеромонах х. д-р Стефан Попов

В текста са използвани данни от:
Динева, В., Софийската мала света гора, Медиатама, 2007 г.;
Маринов, Д., Кладнишки манастир „Св. Никола”, в. Народен страж, бр. 7 и 9/1929 г.;
Гаджанов, Д., Пътувания на Евлия Челеби из българските земи, Псп, кн. 70/1909 г.